— Как тъй за какво! — извика Многознайко. — Писателят без такава машина е като без ръце. Аз мога да поставя бърборографа в коя да е къща и той да запише всичко, каквото говорят там. На мене ще остане само да го препиша и ето ви повест или дори роман.
— Колко е просто всичко това — извика учудено Болтчо. — А пък аз бях чел някъде, че писателят трябва да има някакво въображение, някакъв замисъл…
— Е, замисъл! — нетърпеливо го прекъсна Многознайко. — Това само в книгите го пишат, че е необходимо, я се опитай да замислиш нещо, когато и без тебе всичко вече е замислено! На каквото и да се спреш — всичко го има вече. А тук черпи направо, тъй да се каже, от натура — все ще излезе нещо, което нито един писател не е измислил още.
— Но нали не всеки ще се съгласи да поставят в стаята му бърборограф? — рече Болтчо.
— Аз правя това ловко — отвърна Многознайко. — Отивам у някого на гости с бърборографа, който, както се убедихте вече, има вид на куфарче. Когато си излизам, забравям куфарчето под масата или под стола, а после имам удоволствието да слушам какво приказват стопаните без мене.
— Наистина, какво приказват? Това е твърде интересно — попита Болтчо.
— Да, извънредно интересно — потвърди Многознайко. — Аз дори сам не очаквах. Оказва се, че не приказват нищо, а просто се смеят без никаква причина, кукуригат като петли, лаят като кучета, грухтят, мяукат.
— Поразително! — извика Винтчо.
— Точно това казвам и аз, поразително! — съгласи се Многознайко. — Докато седиш с тях, разговарят нормално и разумно, а щом си отидеш, почва се някаква щуротия. Ето чуйте какво е записано вчера. Аз бях у едни познати и оставих бърборографа под масата.
Многознайко завъртя някакъв диск под капака на куфарчето и натисна бутона. Чу се съскане, после силен трясък като от затваряне на врата. Около една минута беше тихо, след това изведнъж се разнесе дружен смях. Някой каза: „Под масата“. Чу се шум от разправия и отново смях. Един почна да кукурига, друг да мяука, да лае. После някой взе да блее като овца. Един рече: „Чакай, аз ще изрева като магаре“. И почна да реве: „У-а! У-а!“ А сега като жребче: „И-и-хи-хи!“ Отново се чу смях.
— Ето, видяхте ли… тоест чухте ли? — разтвори ръце Многознайко.
— Да, малко може да послужи това за роман — мъдро каза Винтчо.
— Аз ще ви открия тайната — обърна се Кравайко към Многознайко. — В града всички вече знаят за този бърборограф и щом си излезете, нарочно почват да крещят в машинката всякакви глупости.
— Защо ще крещят глупости?
— Е, вие искате да ги надхитрите, а вместо това те са ви надхитрили. Вие искате да подслушвате какво говорят във ваше отсъствие, а те са разбрали това и нарочно пищят й грухтят, за да се подиграват с вас.
Многознайко се намръщи.
— Ах, така ли? Добре тогава, аз пък ще ги надхитря. Ще турям незабелязано бърборографа под прозорците. Тази машинка ще ми послужи още. Но я погледнете това нещо: какво е то според вас?
Многознайко показа на гостите си някаква некрасива вещ, която приличаше на сгъната палатка и на огромен чадър.
— Навярно чадър? — изказа предположението си Болтчо.
— Не, не е чадър, а сгъваема, удобна за носене, писателска маса със стол — отговори Многознайко. — Трябва ви например описание на гора. Отивате в гората, нагласявате масата, сядате удобно и описвате всичко, което виждате наоколо. Ето опитайте, седнете — предложи той на Болтчо.
Многознайко натисна едно бутонче върху дръжката на предполагаемия чадър и чадърът веднага се разтвори, превръщайки се в малка масичка със столче. Болтчо седна на масата, но за да направи това, бе принуден да свие краката си по най-неестествен начин.
— Вие сте настанен удобно — продължаваше Многознайко — и изведнъж получавате вдъхновение. Признайте, че това е много по-приятно, отколкото да пишете седнал на тревата или на голата земя.
Болтчо не почувствува нито удобство, нито вдъхновение — напротив, усети, че краката почват да го болят зверски. Ето защо той реши по-скоро да промени разговора и като се измъкна от масата, попита:
— Кажете, моля ви се, каква книга сте написали?
— Аз не съм написал още нито една книга — призна си Многознайко. — Трудна работа е да бъде човек писател. Преди да стана писател, трябваше, както виждате, да се снабдя с някои неща, а това не е толкова лесно. Най-напред трябваше да чакам да ми направят сгъваема маса. Това се проточи дълги години. После чаках да ми направят бърборографа. Вие знаете как майсторите обичат да отлагат и бавят. Бурмичко пък се отличава особено много с това качество. Представете си, две и половина години той само обмисляше как да направи този уред. На него му е все едно дали аз мога да чакам, или не. Той не разбира, че моята работа е творческа! Признавам, бърборографът е сложен уред, но защо ще го усложнява още повече?
— А нима той го усложняваше? — съчувствено попита Винтчо.
— Разбира се, че го усложняваше! Започна да прави не просто бърборограф, а някакъв бърборограф, комбиниран с прахосмукачка. Кажете, моля ви се, защо ми е на мене прахосмукачка? Това отне излишни година и половина. Е, нищо! — махна с ръка Многознайко: — Сега вече имам тези неща, остават още няколко дреболии.
— Добре би било да се измисли машинка, която да мисли вместо писателя — каза Болтчо.
— Имате право — съгласи се Многознайко.
Като видяха през прозореца, че слънцето клони вече към залез, нашите приятели почнаха да се сбогуват. Те взеха поялника и излязоха на улицата. Болтчо рече:
— Време е да се връщаме. Страхувам се да не ни завари нощта на път.
— Нищо, братчета, аз завчас ще ви закарам с автомобила. Но преди това не е зле да хапнем — каза Кравайко и откара Болтчо и Винтчо в къщи да закусят.
Двадесета глава
Палитро работи
Докато Винтчо и Болтчо пътешествуваха из Града на хвърчилата и търсеха поялник, в Зеления град се случиха твърде важни събития. Денят започна с това, че Палитро нарисува портрета на Снежинка. Той употреби за него почти два часа, но в замяна на това портретът стана като жив. Приликата бе поразителна. Мнозина казваха, че на портрета Снежинка била по-хубава, отколкото в действителност, но това не бе вярно. Снежинка съвсем нямаше нужда да бъде разхубавявана от художника. Ако Палитро бе успял да подчертае в портрета красотата на нейните черти и да ги покаже по-ярко и изразително, то точно това се изисква от истинското изкуство, каквото е живописта.
Портретът бе окачен на стената в долната стая, за да могат всички желаещи да го видят. И трябва да се каже, че желаещи имаше достатъчно. Всички, които видяха портрета, искаха от Палитро да нарисува и тях, но Снежинка не пущаше никого в горната стая, тъй като Палитро в това време рисуваше портрета на Синеочка и външните хора можеха да му попречат.
Незнайко, който се въртеше горе и даваше на Палитро различни ненужни съвети, за да покаже, че много разбира от живопис, дочу шума отдолу.
— Какъв е този шум тук? Какъв е този шум? — развика се той, като слизаше по стълбата. — Я се разотивайте по-бърже по къщите.
Бедните момиченца дори не сметнаха за нужно да се обидят от подобна грубост, толкова силно бе желанието им да видят художника. Тъкмо обратното, те заобиколиха от всички страни Незнайко, почнаха да го наричат Незнайчице и да го молят да не ги пъди.
— Я се наредете в редица! — извика Незнайко, като разбутваше момиченцата и ги притискаше до стената. — В редица, ви казвам, или всички ви ще изгоня!
— Ух, колко сте груб, Незнайко! — извика Снежинка. — Нима може така? Мене ме е дори срам заради вас.