— Майчице! — извика Незнайко. — Небето е отдолу! Ние летим с краката нагоре.
— Защо с краката нагоре? — учудиха се всички.
— Я погледнете: под краката ни е небето — значи ние сме с краката нагоре.
— Ние летим над облаците — обясни Знайко. — Издигнали сме се по-високо от облаците, затова сега те са не над нас, а под нас.
Ала Незнайко и на това не повярва. Той седеше на мястото си и здраво стискаше с ръце шапката на главата си. Мислеше, че шапката му може да падне, щом той седи с краката нагоре.
Вятърът носеше бързо балона над облаците, но скоро всички забелязаха, че балонът започна да слиза.
— Защо се спускаме надолу? — обезпокоиха се момченцата.
— Въздухът в балона е почнал да изстива — обясни Знайко.
— Значи сега ще се спуснем на земята? — попита Бързанко.
— Ами защо взехме със себе си торбичките с пясък? — каза Знайко. — Трябва да изхвърлим от коша торбичките и пак ще полетим нагоре.
Дано бързо грабна една торбичка с пясък и я хвърли долу.
— Какво правиш? — извика Знайко. — Бива ли да се хвърля пълна торбичка? Нали може да удариш някого по главата?
— Дано не ударя никого! — каза Дано.
— „Дано не ударя никого!“ — подигра му се Знайко. — Торбичката трябва да се развърже и пясъкът да се изсипе.
— Може, ей сега ще го изсипя — каза Може.
Той развърза една друга торбичка и изсипа пясъка направо в коша.
— Един от друг по-умни! — поклати глава Знайко. — Какъв смисъл има пясъкът да си остава в коша? От това балонът няма да стане по-лек.
— Може да го изсипя и навън — отговори Може, почна да гребе с шепи пясъка и да го изхвърля.
— Внимавай! — извика Загубанко. — Ще ми напрашиш очите.
— Може да не ги напраша — каза Може и в същия миг му напълни очите с пясък.
Всички взеха да се карат на Може, а Дано взе едно ножче и проби голяма дупка в дъното на коша, за да изсипват през нея пясъка. Знайко го видя и извика:
— Стой! Какво правиш? Заради тебе кошът ще се разплете и всички ще изпопадаме от него.
— Дано не се развали — отговори Дано.
— Вие двамата само това знаете — „дано“ и „може“! — каза Знайко й взе ножчето от Дано.
Пясъкът изтече през дупката на коша, балонът олекна и отново полетя във висините. Момченцата надничаха от коша доволни. Всички се радваха, че балонът отново се издига нагоре. Само Мърморко, който бе вечно недоволен от нещо, продължи да мърмори:
— На какво прилича това: ту нагоре, ту надолу. Така ли летят балоните?
Като не знаеше какво още да каже, той погледна Шишко, който мълчаливо хрупаше бучка захар.
— А ти какво си се разхрупал?
— Имам захарчета в джоба си, вадя ги и хрупам.
— Намерил време да яде захар! Като слезем долу, тогава яж!
— Защо да нося излишна тежест? — възрази Шишко. — Ще изям захарта, балонът ще олекне и ще се издигне още по-високо.
— Е, яж тогава! Да видим какво ще излезе от това — отвърна Мърморко.
Десета глава
Катастрофата
Някои си въобразяват, че колкото се издигаш по-нагоре във въздуха, толкова по-топло става. Това не е истина. Колкото е по-високо, толкова е по-студено. Защо е така? Защото слънцето слабо нагрява въздуха с лъчите си, тъй като въздухът е много прозрачен. Долу въздухът е винаги по-топъл. Лъчите на слънцето нагряват земята, а въздухът се нагрява от земята също като от гореща печка. Нагрятият въздух е по-лек от студения и затова се издига нагоре. Колкото по-високо се издига, толкова повече изстива. Ето защо на голяма височина е винаги студено.
Точно в това се убедиха и дребосъчетата, когато се издигнаха много високо със своя балон. Стана им толкова студено, че носовете и бузите им се зачервиха. Всички тропаха с крака и търкаха ръце, за да се стоплят поне малко. Най-много мръзнеше Загубанко, който бе забравил в къщи шапката си. От страшния студ под носа му израсна голяма шушулка. Той трепереше като трепетликов лист и през цялото време тракаше със зъби.
— Стига си тракал зъби! — мърмореше Мърморко. — И без това е студено, а той на всичко отгоре и със зъби трака.
— Не съм крив аз, че е студено — каза Загубанко.
Мърморко стана от мястото си и измърмори:
— Не мога да търпя, когато някой трака със зъби на ухото ми! От това и аз се разтрепервам.
Той седна до Палитро, но и зъбите на Палитро тракаха. Мърморко го погледна подозрително:
— Какво правиш? Сигурно напук ми тракаш със зъби?
— Съвсем не напук, а защото е студено.
Мърморко стана и седна на друго място. Така се мести той на няколко пъти и само пречеше на другите.
От студа балонът се покри със скреж и блестеше над главите на момченцата, сякаш бе направен от чисто сребро. Постепенно въздухът в балона се изстуди и той почна да слиза надолу. След няколко минути вече летеше стремително. Запасът от пясъчни торбички бе вече свършен и нищо не можеше да спре падането.
— Ка-ка-катастрофа! — извика Сиропов.
— Загиваме! — изпищя Незнайко и се скри под скамейката.
— Излизай! — извика му Знайко.
— Защо? — попита отдолу Незнайко.
— Ще скачаме с парашути.
— Мене и тука ми е добре — отговори Незнайко.
Без да мисли много, Знайко го сграби за яката и го измъкна изпод скамейката.
— Нямаш право! — викаше Незнайко. — Ще се оплача!
— Не крещи — отвърна спокойно Знайко. — Без паника. Ето виж как аз ще скоча с парашута и скачай след мене.
Незнайко се успокои малко. Знайко се приближи до края на коша.
— Внимание, братчета! — извика той. — Скачайте след мене всички поред. Който не скочи, балонът ще го отнесе нагоре. Хайде пригответе парашутите… Почвам!
Знайко скочи пръв и полетя надолу. След него скочи Бързанко, но в този момент се случи нещо непредвидено. Вместо първом да скочи, а после да разтвори парашута, Бързанко в бързината си най-напред разтвори парашута, а после скочи. При скачането парашутът се закачи за края на коша. Бързанко заплете единия си крак в шнуровете и увисна надолу с главата. Той почна да рита и да се извива също като червей, набоден на въдица. Въпреки всички старания парашутът не се откачваше.
— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Ако парашутът се откачи, Бързанко ще си разбие главата в земята.
Момченцата хванаха парашута и вмъкнаха Бързанко обратно в коша.
Незнайко забеляза, че балонът отново поема нагоре, и завика:
— Стойте, братчета! Никой не трябва вече да скача. Ние отново летим нагоре.
— Защо пак летим нагоре? — учуди се Дано.
— Ех, че си и ти! — отговори Мърморко. — Като скочи Знайко, балонът олекна.
— Какво ще прави Знайко без нас? — попита Шишко.
— Е, какво… — разтвори ръце Дано. — Ще си отиде полека-лека в къщи.
— А ние какво ще правим без Знайко?
— Голяма работа! — отвърна Незнайко. — Като че ли не можем и без Знайко.
— Все трябва някого да слушаме — каза Шишко.
— Мене ще слушате — заяви Незнайко. — Сега аз ще съм главатар.
— Ти ли? — учуди се Мърморко. — Не е за твоята глава да бъдеш главатар.
— Ах, така ли? Не било за моята глава? — извика Незнайко. — Хайде, моля ти се, скачай долу и търси своя Знайко, щом не ти се харесва главата ми.
Мърморко погледна надолу и каза:
— Къде ще го намеря сега? Ние много се отдалечихме. Трябваше веднага всички да, скочим.
— Ами скачай, скачай!