— Надявам се, че съм такъв — отвърна мистър Гемфийлд, грозно ухилен.
— Не се съмнявам в това, приятелю — заяви старият господин, като закрепи здраво очилата върху носа си и се огледа за мастилницата.
Този момент беше критичен за съдбата на Оливър. Ако мастилницата беше там, където старият господин мислеше, че се намира, той би натопил перото си в нея и би подписал договора, след което веднага щяха да изпратят Оливър с коминочистача. Но понеже се случи, че тя бе точно под носа му, много естествено и логично беше той да я търси по цялото писалище, без да я намери. През време на това усилено търсене той погледна право пред себе си и очите му се спряха върху бледото и изплашено Оливърово лице. Въпреки предупредителните погледи и ощипвания от страна на Бъмбл момчето наблюдаваше отблъскващата физиономия на бъдещия си господар с ужас и страх, така осезателно изписани на лицето му, че дори и един полусляп съдия не можеше да не ги долови.
Възрастният господин се спря, остави писалката си и отправи поглед от Оливър към мистър Лимбкинс; последният даваше вид, че весело и безгрижно смърка енфие.
— Момчето ми — каза възрастният господин, като се наведе над писалището си.
При тези думи Оливър се стресна.
Той имаше основание да направи това, тъй като думите бяха изречени любезно, а непознатите звуци плашат хората. Той се разтрепера силно и избухна в плач.
— Момчето ми — каза отново възрастният господин. — Изглеждаш ми блед и изплашен. Какво има?
— Застани малко по-далеч от него, клисарю — каза другият съдия, като остави вестника и се наведе напред с израз на голяма заинтересованост. — А сега, момче, кажи ни какво има, не се страхувай.
Оливър падна на колене и като си стисна здраво ръцете, замоли да го върнат пак в тъмната стая — да го изморят от глад, да го бият — да го убият, ако желаят, — но да не го дават на този ужасен човек.
— Боже мой! — възкликна мистър Бъмбл, като вдигна очи и ръце с най-внушителна тържественост. — Боже мой! От всички хитри и лукави сираци, които съм срещал, Оливър, ти си един от най-безочливите.
— Дръж си езика, клисарю — каза вторият възрастен господин, когато мистър Бъмбл завърши речта си.
— Моля за извинение, ваше благородие — каза мистър Бъмбл, недоумяващ дали правилно е чул. — Ваше благородие на мене ли каза нещо?
— Да. Дръж си езика.
Мистър Бъмбл се вцепени от учудване. Да се заповяда на клисар да си държи езика! Та това е цяла морална революция!
Възрастният господин с роговите очила погледна съседа си и кимна многозначително.
— Отказваме да утвърдим този договор — каза съдията, като хвърли настрана пергаментния лист.
— Надявам се — запелтечи мистър Лимбкинс, — надявам се, че господа съдиите няма да си съставят мнение, основавайки се само на непотвърденото свидетелстване на едно дете, че настоятелството е виновно за извършване на някакво нередно действие.
— Съдиите не са призовани да дават мнение по този въпрос — каза вторият възрастен господин остро. — Върнете момчето в приюта и се отнасяйте добре с него. Както изглежда, то се нуждае от това.
Същата вечер — господинът с бялата жилетка най-решително и категорично заяви не само, че Оливър ще бъде обесен, но и че самият, той ще вземе участие в това. Мистър Бъмбл поклати главата си с мрачна тайнственост и каза, че би желал всичко да свърши благополучно за детето. На това мистър Гемфийлд отговори, че би предпочел Оливър да отиде при него. Макар и по повечето въпроси мнението му да се схождаше с това на клисаря, този път изглежда желанията им бяха напълно противоположни.
На следната сутрин обществото отново беше уведомено, че Оливър Туист пак се дава под наем и че ще се платят пет лири на онзи, който би го взел.
Глава IV
Предлагат на Оливър друго място и той за пръв път влиза в обществения живот
Когато в големите семейства по една или друга причина не може да се намери изгодна служба за подрастващия син, обичаят е да го изпратят по море. Като взеха предвид този мъдър и препоръчителен пример, господата от настоятелството решиха да намерят място на Оливър Туист в някой малък търговски кораб, отправен към някое добро нездравословно пристанище. Едва ли можеше да се измисли нещо по-подходящо за малкото момче, тъй като съществуваше голяма вероятност, щото капитанът, когато изпадне във весело настроение, някой хубав следобед да го пребие до смърт или да му пръсне черепа с железен прът. На всекиго е добре известно, че тези две забавления са любимите и най-обикновени развлечения на господата от това съсловие. Колкото по-усърдно разглеждаше настоятелството това предложение в тази именно светлина, толкова по-ясно виждаха преимуществата му. И така, най-после се стигна до заключението, че едничкият начин, по който можеше да се намери подходящо препитание за Оливър Туист, беше да го пратят незабавно по море.