— И, както ми, се струва, бяха изказали и особено мнение, което гласеше: „Ако служителят, който оказваше помощ …“
— Шт! Глупости! — прекъсна го клисарят. — Ако настоятелството се занимаваше с всички безсмислици, които излизат от устата на разни невежи съдебни заседатели, нямаше да им остане време за нищо друго.
— Съвсем вярно — каза погребалният деятел, — точно така е.
— Всички съдебни заседатели — каза мистър Бъмбл, стискайки здраво бастуна си, както му беше обичай, когато биваше обхванат от особено силни чувства, — всички съдебни заседатели са необразовани, прости, подли тъпаци.
— Точно такива са — потвърди събеседникът му.
— Те не разбират нито ей толкова от философия, нито от политическа икономия — каза клисарят, като щракна надменно с пръсти.
— Вие сте съвсем прав — съгласи се погребалният деятел.
— Бих желал в приюта да дойдат няколко от независимите съдебни заседатели и да постоят там една-две седмици — каза клисарят. — Правилата и наредбите на настоятелствата в най-скоро време ще охладят духовете им.
— Не се занимавайте толкова с тях — каза погребалният разпоредител, като се усмихна одобрително, за да успокои надигащия се гняв на възмутения общински чиновник.
Мистър Бъмбл свали цилиндъра си, извади от дъното му носна кърпа, избърса челото си, което гневът му бе оросил със ситни капки пот, сложи отново цилиндъра си и като се обърна към погребалния разпоредител, каза с по-спокоен глас:
— Е, какво ще кажете за момчето?
— Вижте какво, мистър Бъмбл, сумата, която плащам за поддръжка на бедните, не е малка — заяви Саурбъри.
— Та какво от това? — запита мистър Бъмбл.
— Ех, мислех си — отвърна погребалният разпоредител, — че ако плащам толкова за издръжката им, редно е и аз да изкарам всичко, каквото мога, от тях, мистър Бъмбл, така че смятам самият аз да взема момчето. — Мистър Бъмбл сграбчи погребалния разпоредител за ръката и го заведе в приюта. Мистър Саурбъри остана при настоятелството в продължение на пет минути, в резултат на което се нареди още същата вечер Оливър Туист да отиде при него и да остане на служба, „ако го харесат“ — израз, който по отношение на енорийските сираци означава следното: ако в къс срок господарят намери, че чиракът е в състояние да работи твърде много и да яде твърде малко, той ще го задържи при себе си в продължение на десет години и ще прави с него, каквото намери за добре.
Когато заведоха малкия Оливър пред господата, съобщиха му, че още същата вечер ще трябва да постъпи при производителя на ковчези като слуга за обща работа. Обърнаха му внимание, че ако се оплаква от службата си или ако отново се върне в приюта, веднага ще го изпратят по море, където или ще се удави, или ще му пукнат главата. Като чу всичко това, Оливър прояви толкова малко вълнение, че по общо съгласие бе обявен за безчувствен нехранимайко, след което заповядаха на мистър Бъмбл да го изведе от залата.
Макар и да беше много естествено за членовете на настоятелството да изпаднат в състояние на благородно учудване и ужас при проявената липса на чувства от страна на когото и да било, в този именно случай те нямаха никакво право за това. Простата истина беше, че Оливър, вместо да изпитва твърде малко вълнение, изпитваше по-скоро прекалено много. Лошото отнасяне, което бе търпял още от самото си раждане, го караше да изпада в състояние на постоянна тъпота и навъсеност. Затова, като му съобщиха каква ще бъде понататъшната му участ, той не каза абсолютно нищо. Сложиха му в ръцете багажа, който не беше никак труден за носене, тъй като се състоеше от кафяв книжен вързоп, около половин фут дълъг и три инча дебел, после той си нахлупи шапката над очите и като хвана отново ръкава на достопочтения мистър Бъмбл, тръгна за мястото на новите си страдания. Известно време мистър Бъмбл влачи подире си Оливър, без да продума каквото и да било. Клисарят вървеше с гордо изправена глава, както подобава на почтен черковен прислужник. Денят беше ветровит и полите на връхната му дреха се развяваха, като се увиваха около тялото на момчето н излагаха на показ бозавите му кадифени бричове и широката му жилетка. Когато обаче наближиха мястото, за което се бяха отправили, мистър Бъмбл реши, че е разумно да погледне надолу и види дали момчето е в състояние да бъде представено на новия си господар. Клисарят стори това като прояви подходящото за случая благородно покровителствено чувство.
— Оливър! — каза мистър Бъмбл.
— Да, сър — отвърна Оливър с нисък и разтреперан глас.
— Вдигни тази шапка от очите си и дръж главата си изправена. — Макар че Оливър направи веднага това, което му се каза, като изтри очи със свободната си ръка, все пак в тях остана една сълза, когато той вдигна глава към придружителя си, и докато мистър Бъмбл го изглеждаше строго, тя се търколи по бузата му. Последва още една и още една. Детето направи голямо усилие, но то съвсем не се оказа успешно. Като издърпа ръката си от тази на мистър Бъмбл, той захлупи длани върху лицето си и продължи да плаче, докато сълзите му протекоха между брадичката и костеливите му пръсти.