Старият комин се разклати, но устоя смело. Убиецът се люлееше безжизнен до стената. А момчето, като блъсна настрана люлеещото се тяло, което закриваше гледката му, завика на хората да дойдат и го приберат в името на бога.
Едно куче, което досега бе лежало скрито, затича напред-назад по парапета с жален вой и като се засили, скочи към раменете на умрелия човек. Но то не улучи целта си и падна в рова. При падането си направи цял кръг и като удари главата си о един камък, то разби черепа си.
Глава LI
Тук се обясняват повече от една загадка и се прави предложение за женитба, при което не се споменава нищо за зестра
Бяха изминали само два дни след случките, описани в последната глава, когато Оливър се намери в три часа следобед в един пътнически дилижанс, носещ се бързо към родното му градче. Мисис Мейли, Роза, мисис Бедуин и добрият доктор бяха също с него, а мистър Браунлоу ги следваше с един: екипаж, придружен от друг човек, чието име ще е по-добре да не се споменава.
През време на пътуването не приказваха много, тъй като Оливър бе вън от себе си от възбуда и недоумение, които не му позволяваха да събере мислите си, като дори едва ли не го бяха лишили от способността да говори. Явно бе, че това правеше немалко впечатление на спътниците му, които почти напълно споделяха тези негови чувства. Мистър Браунлоу бе запознал него и двете дами с естеството на признанията на Мънкс, като бе сторил това с голяма деликатност; и макар те да знаеха, че целта на настоящото пътуване е да завършат така добре започнатата работа, все пак цялата история продължаваше да бъде обвита в съмнение и тайнственост, така че те бяха обзети от силно чувство на неизвестност.
Същият добър приятел, с помощта на мистър Лосбърн, предпазливо бе успял да запуши всички възможни канали, посредством които те биха могли да научат нещо във връзка с ужасните събития, разиграли се недавно. „Вярно е — бе казал той, — че не след дълго те трябва да узнаят всичко, но може би тогава моментът ще е по-подходящ от настоящия и положително няма да е по-неподходящ“. Така те пътуваха в мълчание, всеки зает с размишления върху целта, която ги бе събрала заедно, като никой не бе склонен да изрече мислите, които се тълпяха в главите на всички.
Но ако под влияние на всичко това Оливър мълчеше, докато пътуваха към родното му място по един път, който никога не бе виждал, как устремно се връщаше потокът на спомените му към миналите дни и какъв изблик на чувства се събуди в гърдите му, когато свърнаха по този път, който той бе преминал пешком: бедно, бездомно скитащо се момче, без приятел да му помогне, без покрив да подслони главата му.
— Вижте там, там! — извика Оливър, хващайки развълнувано Розината ръка, като посочи от прозореца на дилижанса. — Ето мястото, през което се измъкнах, ето храсталаците, зад които пропълзях, изплашен, че някой ще ме настигне и върне насила назад! По-долу е пътечката през нивите, която води към старата къща, където прекарах ранните си години! О, Дик, Дик, скъпи стари приятелю, ако само можех да те видя сега!
— Ти скоро ще го видиш — отвърна Роза, като ласкаво взе вкопчаните му една в друга ръце между своите. — Ще му разправиш колко си щастлив и колко богат си станал; ще му кажеш, че сред всичкото това щастие най-голямата ти радост произтича от това, че се връщаш да направиш и него щастлив.
— Да, да — каза Оливър, — и ние ще го вземем оттам, ще го облечем и изучим и ще го изпратим в някое тихо място вън от града, където той ще оздравее и закрепне, нали?
Роза кимна утвърдително, без да продума, тъй като момчето се смееше през такива сълзи на щастие, че й бе невъзможно да проговори.
— Вие ще бъдете добра и мила към него, защото сте такава към всички — каза Оливър. — Положителен съм, че разказът му ще ви накара да се разплачете; но това няма значение, няма никакво значение, защото лошото ще мине и вие отново ще се усмихнете (уверен съм в това), като си помислите каква промяна ще настъпи с него; същото сторихте и с мене. Когато избягах, той ми каза: „Господ да те благослови“ — с умиление възкликна момчето, — а сега и аз ще му кажа: тебе да благослови, и ще му покажа колко го обичам за тези му думи!
Когато наближиха града и най-сетне минаха през тесните му улички, оказа се, че е твърде трудно да удържат момчето в границите на благоразумието. Ето дюкяна на погребалния деятел Саурбъри, същия, какъвто бе едно време, само сега той изглеждаше по-малък и не тъй внушителен на вид, както тогава; ето всички добре познати къщи и дюкяни, с почти всички, от които той свързваше по някоя случка. Ето каручката на Гемфийлд, съвсем същата каручка, която той притежаваше и по-рано, спряла до вратата на старата кръчма; ето приюта за скитници и бездомни, печалния затвор на детските му години, с мрачните си прозорци, отправили смръщен поглед към улицата. Ето все същия мършав вратар, застанал до портата, при чийто вид Оливър несъзнателно се сви назад и после се изсмя сам на себе си, че е толкова глупав; сетне заплака и пак се разсмя. Ето десетки лица на вратите, които той добре познаваше — почти всичко беше така, сякаш вчера го бе оставил и като че ли целият му настоящ живот бе само някакъв хубав сън.