Не, това беше самата чиста, истинска, щастлива действителност. Те спряха право пред вратата на най-големия хотел, който Оливър бе имал обичай да зяпа със страхопочитание, но който сега изглеждаше някак смален и не тъй величествен. Там намериха мистър Гримуиг, готов да ги посрещне. Той разцелува младата госпожица, а също и старата дама, когато слязоха от дилижанса, сякаш бе дядото на цялата компания, целият излъчващ любезност и усмивки, без да се заканва, че ще изяде главата си — да, без нито една подобна закана дори и когато поспори с един много стар пощенски раздавач относно най-близкия път за Лондон, като поддържаше, че той го познава най-добре, макар и да бе минал по него само веднъж, и то в сънено състояние. Обедът бе готов и стаите бяха приготвени, и всичко наредено като по чудо.
Въпреки всичко това, когато възбудата на първия половин час се уталожи, възцари се същото мълчание и натегнатост, които ги бяха обхванали и през време на пътуването.
Мистър Браунлоу не остана при тях за вечеря, а се отдели в друга стая. Другите двама господа влизаха и излизаха бързешком със загрижени лица и през кратките интервали, когато биваха в стаята, разговаряха отделно от останалите. По едно време извикаха мисис Мейли от стаята и след като се побави около половин час, тя се завърна с подути от плач очи. Всички тези неща караха Роза и Оливър, които не знаеха новите тайни, да се чувстват неспокойни и възбудени. Те седяха мълчаливи и в недоумение; или ако си разменяха по някоя и друга дума, вършеха това шепнешком, сякаш се страхуваха да чуят звука на собствените си гласове.
Най-после, когато стана девет часът и те започнаха да си мислят, че тази вечер няма да чуят нищо повече, мистър Лосбърн и мистър Гримуиг влязоха в стаята, последвани от мистър Браунлоу и от един друг човек, при чието появяване Оливър почти изпищя от изненада; бяха му казали, че той е брат му, и той беше същият, когото бе срещнал в пазарния град и когото бе видял да поглежда заедно с Феджин през прозореца на малката му стаичка. Мънкс хвърли на изуменото момче поглед, изпълнен с омраза, която дори и тогава му бе невъзможно да превъзмогне, и седна близо до вратата. Мистър Браунлоу, който държеше в ръка някакви книжа, отиде до масата, край която бяха седнали Роза и Оливър.
— Имам да изпълня един тежък и болезнен дълг — каза той, — но тези твърдения, подписани в Лондон пред неколцина свидетели, трябва да бъдат повторени подробно и тук. Бих ви пощадил от това унижение, но ние трябва да ги чуем от собствените ви уста, преди да се разделим, и вие знаете защо.
— Продължавайте — каза човекът, към когото се бе обърнал мистър Браунлоу, извърнал настрани лицето си. — По-бързо. Смятам, че съм направил почти всичко. Не ме задържайте тук повече.
— Това дете — каза мистър Браунлоу, привличайки към себе си Оливър, като сложи ръка на главата му — е вашият полубрат; незаконният син на баща ви, моят скъп приятел Едуин Лифърд, и на клетата млада Агнеса Флеминг, която е умряла при раждането му.
— Да — каза Мънкс и се смръщи срещу разтрепераното момче, ударите, на чието сърце той би могъл да чуе. — Това е детето на безсрамната им любов.
— Думите, с които си служите — каза строго мистър Лосбърн, — са укор за тези, които отдавна са отишли отвъд безсилните хорски упреци. Те са срам само за вас, който ги употребява. Но да оставим това настрана. Той е роден в този град.
— В бедняшкия приют на този град — бе сърдитият отговор. — Историята се намира там — и той посочи нетърпеливо към книжата.
— Да, но тя трябва да се разкаже и — тук — каза мистър Браунлоу, като обиколи с поглед слушателите.
— Хей, вие! Слушайте тогава! — отговори Мънкс. — Когато баща ми се разболя в Рим, неговата съпруга, майка ми, с която той бе отдавна разделен и която пристигна там от Париж, отиде при него заедно с мене, за да се погрижи за имуществото му, доколкото зная, тъй като тя нямаше чувства към него, нито пък той към нея. Той не ни позна, тъй като бе в безсъзнание и прекара в тежък сън до следния ден, когато се помина. Между книжата на писалището му се намираха два документа с датата на деня, когато се разболял — обърна се той към мистър Браунлоу, — с няколко кратки думи до вас и със забележка на обвивката на пакета в смисъл, че той трябва да бъде изпратен само в случай, че умре. Един от тези документи беше писмо до Агнеса, другият представляваше завещание.