— Там тя умря — каза Мънкс — след продължително боледуване. И на смъртния си одър ми разкри тези тайни, като ми завеща неутолимата си и смъртна омраза спрямо всички, свързани с тях — макар и да нямаше защо да го върши, тъй като бях наследил омразата още много отдавна. Тя не вярваше, че девойката е свършила със себе си и с детето, и хранеше твърдото убеждение, че се е родило момче, което е останало да живее. Аз й се заклех, че ако някога то се появи на пътя ми, няма да му дам нито миг покой: ще го преследвам с неукротима жестокост, ще изсипя върху му всичката ненавист, която изпитвам дълбоко, и ще плюя върху празните хвалебствия на онова оскърбително завещание, като го довлека, ако мога, дори до бесилката. Тя излезе права. То се появи най-после на пътя ми. Аз започнах добре, и ако онази пачавра не се бе разбъбрала, щях да свърша тъй, както бях започнал!
Когато негодникът скръсти ръце и с безсилна злоба се запроклина, мистър Браунлоу се обърна към ужасените слушатели до него и им обясни, че евреинът, стар негов съучастник и доверител, бил получил голяма награда, за да държи при себе си Оливър, като, в случай че на момчето се удаде да се спаси от него, част от това възнаграждение е трябвало да бъде върнато. Също така, разправи им той, един спор тъкмо върху това обстоятелство докарал посещението им във вилата с цел да бъде идентифицирано момчето.
— А медалиончето и пръстенът? — каза мистър Браунлоу, обръщайки се към Мънкс.
— Купих ги от мъжа и жената, за които ви разправих и които ги били откраднали от бабичката, която пък, от своя страна, ги откраднала от трупа — отвърна Мънкс, без да вдига глава. — Вие знаете какво е станало след това с тях.
Мистър Браунлоу само кимна на мистър Гримуиг, който бързо изчезна и се върна скоро подир това, като буташе напреде си мисис Бъмбл и теглеше след нея дърпащия се съпруг.
— Очите ли ме мамят — провикна се мистър Бъмбл със зле престорен възторг, — или това наистина е малкият Оливър? О, О-ли-вър, ако знаеш само как съм се тревожил за тебе…
— Дръж си езика, глупако — промърмори мисис Бъмбл.
— Та това е много естествено, мисис Бъмбл, много е естествено — възрази приютският управител. — Не може ли да се очаква от мене, че ще се развълнувам, когато го видя да седи тук между такива благородни дами и господа — аз, който съм го отгледал по приютски. Винаги съм обичал това момче, също като че ли ми е било… е било… собственият дядо — заяви мистър Бъмбл, като се спря да намери подходящо сравнение. — Мистър Оливър, миличкият ми, спомняш ли си за онзи прекрасен джентълмен с бялата жилетка? Ах, той отиде в рая миналата седмица, в дъбов ковчег с метални дръжки Оливър.
— Хайде, сър — обърна се към него остро мистър Гримуиг, — потиснете чувствата си.
— Ще положа всички усилия, сър — отвърна мистър Бъмбл. — Как сте вие, сър? Надявам се, че сте много добре.
Този поздрав бе отправен към мистър Браунлоу, който пристъпи към почтената двойка. Като посочи към Мънкс, той запита:
— Познавате ли този човек?
— Не — отвърна решително мисис Бъмбл.
— Навярно и вие не го познавате? — обърна се мистър Браунлоу към съпруга й.
— Никога през живота си не съм го виждал — заяви мистър Бъмбл.
— Нито някога сте му продавали нещо?
— Не — отвърна мисис Бъмбл.
— Ами никога ли не сте имали у себе си едно златно медалионче и пръстен?
— Разбира се, че не — отговори домакинята на приюта. — Защо сте ни повикали тук да ни задавате такива глупави въпроси?
Мистър Браунлоу отново кимна на мистър Гримуиг и този джентълмен отново излезе, накуцвайки, с удивителна готовност. Но сега той не се завърна с някаква съпружеска двойка, а с две съсухрени жени, които трепереха и залитаха, като вървяха.
— Вие затворихте вратата през нощта, когато старата Сали умря — каза първата и вдигна костелива ръка, — обаче не успяхте да попречите да се чуят думите, нито пък да се гледа през цепките.
— Така, така — потвърди и другата, като се оглеждаше наоколо и клатеше беззъбите си челюсти, — така, така.
— Ние я чухме как се опитваше да ви разправи какво е направила, и ви видяхме, да вземате едно парче хартия от ръката й, а на другия ден ви проследихме, когато отидохте в заложната къща — каза първата бабичка.
— Да — прибави втората, — видяхме как ви дадоха медалиончето и златния пръстен, защото бяхме наблизо, да, наблизо.
— А сега ние знаем повече от това — продължи първата, — защото тя ни беше разправяла много, много отдавна как младата майка й казала, че винаги предчувствала смъртта си и когато се разболяла, тя се запътила да умре близо до гроба на бащата на детето.