— Бихте ли желали да видите самия съдържател на заложната къща? — запита мистър Гримуиг, като се запъти към вратата.
— Не — отвърна жената, — ако той — и тя посочи към Мънкс — се е показал такъв страхливец и е признал, както виждам, че е сторил, и ако вие сте разпитвали всички вещици, за да се доберете до тези тук, аз нямам какво повече да ви казвам. Аз наистина продадох скъпоценностите и те се намират там, откъдето никога не ще можете да ги вземете. И тогава какво?
— Нищо — отвърна мистър Браунлоу, — само това, че сега на нас се пада да се погрижим нито единият, нито другият от вас да не бъде назначаван на длъжност, за която се изисква честност и почтеност. Можете да напуснете стаята.
— Надявам се — каза мистър Бъмбл, оглеждайки се твърде печално, наоколо когато мистър Гримуиг излезе с двете стари жени, — надявам се, че това дребно злополучно обстоятелство няма да ме лиши от енорийската ми длъжност.
— Разбира се, че ще ви лиши — отвърна мистър Браунлоу. — Подгответе се за това и се благодарете, че се отървавате само с толкова.
— За всичко е виновна мисис Бъмбл. Тя настояваше да го направим — оправдаваше се мистър Бъмбл, като най-напред се огледа, да се увери, че съпругата му бе напуснала стаята.
— Това не е извинение — каза мистър Браунлоу. — Вие сте присъствали, когато двете скъпоценности са били унищожени, и в очите на закона сте дори по-виновният от двамата, тъй като законът предполага, че жена ви е действала по ваше нареждане.
— Ако законът предполага това — заяви мистър Бъмбл, като мачкаше изразително шапката си с две ръце, — в такъв случай законът е магаре — идиот. Ако това е гледището на закона, значи, че законът е ерген; и най-лошото, което мога да му пожелая, е да му се отворят очите чрез опит … да, чрез опит.
Като повтори натъртено последните две думи, мистър Бъмбл си наложи здраво шапката и като мушна ръце в джобовете, последва благоверната си съпруга надолу по стълбата.
— Млада госпожице — обърна се мистър Браунлоу към Роза, — дайте ми ръката си. Не треперете. Няма защо да се боите от последните няколко думи, които ще чуете.
— Ако те… не зная как би могло да е така…, но ако те се отнасят до мене — каза Роза, — моля ви се, нека да ги чуя други път. Сега нямам достатъчно сили.
— Не — отвърна старият джентълмен, мушвайки ръка под мишницата й, — положителен съм, че притежавате повече сили. Познавате ли тази млада дама, господине?
— Да — отвърна Мънкс.
— Никога по-рано не съм ви виждала — каза Роза със слаб глас.
— Аз обаче често съм ви виждал — каза Мънкс.
— Бащата на нещастната Агнеса е имал две дъщери — каза мистър Браунлоу. — Каква е съдбата на другата — на детето?
— Детето — отвърна Мънкс, — когато бащата умря на чуждо място, под чуждо име, без никакво писмо, книга или дори парче хартия, които да посочат и най-малката улика, по която биха могли да се издирят роднините му, детето бе прибрано от някакви си бедни селяни, които го отгледаха като тяхно собствено.
— Продължавайте — каза мистър Браунлоу, като правеше знак на мисис Мейли да се приближи. — Продължавайте!
— Вие не можахте да откриете мястото, където бяха се оттеглили тези хора — каза Мънкс, — но където приятелството не успява, омразата често сполучва да си пробие път. Майка ми го откри след цяла година ловко търсене — да, и намери детето.
— И тя го взе, така ли?
— Не. Хората бяха бедни и тяхното човеколюбие бе започнало да им омръзва — поне на мъжа, така че тя им го остави, като им даде малка сума пари, които нямаше да траят дълго, и им обеща повече, които никога не възнамеряваше да изпрати. Тя обаче не разчиташе напълно на недоволството и бедността им, за да бъде детето нещастно, и затова им разправи за срама на сестра му, като изкриви така истината, както й понасяше. Посъветва ги да бъдат много бдителни, тъй като момичето има лошо наследство, и им каза, че е незаконно и че положително някой ден ще тръгне по лош път. Обстоятелствата правеха това да изглежда вероятно; хората го повярваха, и детето продължи да влачи едно съществуване, толкова мизерно, че дори нас задоволяваше, докато една дама, вдовица, която тогава живееше в Честър, видя случайно момичето, съжали се над него и го взе със себе си. Просто ми се струва, че срещу нас имаше някакво проклятие, тъй като въпреки всичките ни усилия тя остана там и бе щастлива. Загубих я от погледа си преди две или три години и вече не я видях допреди няколко месеца.
— А сега виждате ли я?
— Да. Облегната на ръката ви.
— Но въпреки всичко тя си остава моя племенница — извика мисис Мейли, взимайки в обятията си почти загубилото съзнание момиче. — Въпреки всичко тя е моето скъпо дете. Сега не бих я загубила и за всички съкровища на света. Милото ми момиче, скъпото ми дете!