— Отегчително нещо е, когато вечерята се бави заради двама влюбени — каза мистър Гримуиг, като се стряскаше от сън и дърпаше носната кърпа от главата си.
Да си кажем правото, вечерята наистина се бе забавила неразумно дълго време. Нито мисис Мейли, нито Хари, нито Роза (които влязоха заедно) можеха да кажат нещо, което да смекчи вината им.
— Имах сериозни намерения да изям тази вечер главата си — каза мистър Гримуиг, — тъй като взех да си мисля, че не ще ми се сервира нищо друго. Ще си позволя свободата, ако ми разрешите, да поздравя бъдещата булка.
Мистър Гримуиг не се забави да приведе в изпълнение това свое намерение и разцелува поруменялата девойка; примерът му като заразителен бе последван от доктора и от мистър Браунлоу. Някои твърдят, че началото му бил сложил Хари в една тъмна съседна стая, обаче авторитетите по въпроса считат, това за явна клевета — та нали той е млад, и при това свещеник.
— Оливър, дете мое — каза мисис Мейли, — къде беше и защо изглеждаш тъй тъжен? В този миг сълзи се стичат по лицето ти. Какво се е случило?
Този свят е свят на разочарования — често пъти за най-съкровените ни надежди и за надеждите, които ни правят най-голяма чест.
Клетият Дик бе умрял!
Глава LII
Последната нощ на Феджин
Съдебната зала бе препълнена от пода до тавана с човешки лица. Любопитни и нетърпеливи очи надничаха от всеки инч в пространство. От перилата пред подсъдимата скамейка до най-малкото и най-остро ъгълче на галериите всички погледи бяха отправени към един човек — Феджин. Пред него и отзад, отгоре, отдолу, отдясно и отляво той сякаш бе ограден от бляскащи очи.
Той стоеше изправен сред целия този пламък жива светлина, с едната си ръка поставена на дъсчената пречка отпред, другата до ухото му, а главата му бе издадена напред, за да долавя с по-голяма яснота всяка думичка, която се отронваше от устата на председателя на съда, който произнасяше речта си пред съдебните заседатели. От време на време той извръщаше остро очи към тях, за да долови въздействието и на най-дребното обстоятелство, което би могло да се изтълкува в негова полза. А когато доводите против него биваха изказвани с ужасна отчетливост, той поглеждаше към защитника си с няма молба да каже дори тогава нещо, което би било в негова полза. Вън от тези прояви на тревога той не помръдваше ни крак, ни ръка. Почти не бе шавнал от самото започване на процеса и сега, когато съдията престана да говори, той продължаваше да стои в същото състояние на напрегнато внимание, с очи, втренчени в него, сякаш все още го слушаше.
Леко прошумяване в залата го накара да дойде на себе си. Като се огледа наоколо, той видя, че съдебните заседатели се бяха събрали, за да обсъдят присъдата. Когато очите му зашариха по галерията, той видя как хората се изправят един зад друг, за да видят лицето му, като някои бързо си слагаха очилата, а други шепнеха на съседите си с погледи, изпълнени с отвращение. Намираха се и малцина, които, изглежда, не му обръщаха никакво внимание, а гледаха само към съдебните заседатели, като се чудеха как могат да се бавят толкова. Но в ничие лице — нито дори между жените, каквито имаше много — той не можеше да прочете и най-слабото съчувствие или друго някое чувство освен жадно очакване да чуят как ще го осъдят.
Когато долови всичко това с блуждаещия си поглед, отново настъпи мъртво мълчание и като се извърна, той видя, че съдебните заседатели се бяха обърнали към съдията. Тихо!
Те само поискаха позволение да се оттеглят.
Той погледна плахо лицата им, едно по едно, сякаш искаше да види кои от тях съставляват болшинството, обаче това се оказа безплодно. Тъмничарят го бутна по рамото. Той го последва механично до края на определеното за подсъдимите място и седна на един стол. Човекът му го посочи, иначе той нямаше да го забележи.
После отново погледна към галерията. Някои от хората ядяха, някои си вееха с носни кърпички, тъй като в препълнената с хора зала бе много горещо. Имаше един млад човек, който скицираше лицето му в малка тетрадка. Той се чудеше дали има сходство и подобно на всеки празен наблюдател, гледаше как художникът счупи графита на молива и после го наостри.
По същия начин, когато извърна очи към съдията, мисълта му взе да се върти около неговото облекло, около цената му и начина, по който той го носеше. На една от скамейките седеше дебел стар джентълмен, който бе излязъл преди половин час и сега се завърна. Размишляваше си дали човекът е ходил да обядва, какво е ял и къде може да е поръчал обяда си. Той продължаваше хода на тези празни мисли, докато някой нов предмет хващаше окото му и събуждаше други.