Не че през всичкото това време съзнанието му бе дори за миг свободно от подтискащата, покоряваща всичко мисъл за гроба, отворил се пред нозете му. Тя непрестанно тегнеше над него, но някак си смътно и неясно и той не можеше да се съсредоточи в нея. Така, дори и докато трепереше, и цял изтръпнал, си мислеше за приближаващата се смърт, той се залови да брои железните пречки пред себе си и любопитстваше да узнае как главичката на едната се бе счупила и дали ще я поправят, или пък ще я оставят, както си беше. Тогава мисълта му отиде към всичките ужаси на бесилката и ешафода — и той взе да наблюдава как един човек пръскаше пода, за да се разхлади, — след което отново се върна към мисълта си.
Най-после се чу призив за тишина и всички се загледаха задъхани към вратата. Съдебните заседатели се върнаха по местата си, като минаваха близо край него. Той не можа да научи нищо от лицата им; все едно, че бяха издялани от камък. После пълна тишина… никакво прошумяване… никакъв дъх … Викове.
Зданието се разтресе от страшни викове, които се повториха отново и отново. Проеча силен рев, който нарастваше все повече и повече и се разнесе като свирепа гръмотевица. Това бяха радостните викове на тълпата отвън, която поздравяваше новината, че той ще умре в понеделник.
Шумът утихна и тогава го запитаха дали има да каже нещо против произнесената смъртна присъда. Той стоеше в предишното напрегнато състояние и гледаше втренчено питащия го, докато последният му задаваше въпроса, но трябваше два пъти да му го повторят, за да го чуе, и тогава той само промърмори, че е стар човек… стар човек… стар човек и като преминаха в шепот, думите му затихнаха.
Съдията си наложи черната шапчица, а престъпникът продължаваше да стои с все същия вид и във все същата поза. Една жена в галерията издаде някакво възклицание, предизвикано от този страшен и тържествен миг; той погледна бързо, сякаш се ядоса от прекъсването, и се наклони напред с още по-голямо внимание. Отправената към него реч бе тържествена и внушителна; присъдата — страшна за слушане. Но той стоеше като някаква мраморна фигура, без да помръдне дори един нерв. Посърналото му лице бе все още издадено напред, долната му челюст увиснала, а очите му гледаха вторачено напред, когато тъмничарят сложи ръка на рамото му и му кимна да тръгне. Той се огледа тъпо за миг и се подчини.
Отведоха го през една стая с каменен под, намираща се под съдебната зала, където някои затворници чакаха реда си, а други разговаряха с дошлите да ги видят техни приятели, които се тълпяха край една решетка, обърната към двора. Там нямаше никой да говори с него и когато той мина, затворниците отстъпиха настрани, за да могат хората, които напираха към решетките, да го видят по-добре. Те го обсипаха с ругатни, крещяха и освиркваха. Той се закани с юмрук и би ги заплюл, обаче пазачите му го задърпаха бързо напред през мрачен коридор, осветен от няколко слаби лампи, и го въведоха във вътрешната част на затвора.
Там го претърсиха, да не би да има в себе си нещо, с помощта, на което да изпревари постановеното от присъдата. Сред привършването на тази церемония го поведоха към една от килиите за осъдените на смърт и го оставиха там — самичък.
Той седна на каменната пейка срещу вратата, която служеше за седалище и одър, и като отправи кръвясалите си очи към пода, опита се да събере мислите си. След малко взе да си спомня отделни несвързани фрази от речта на съдията, макар и тогава да му се бе сторило, че не може да чуе ни дума. Постепенно те заеха надлежните си места и малко по малко му подсказаха и още, така че не след дълго той възстанови почти цялата реч, едва ли не тъй, както бе произнесена. Да виси обесен, докато умре — това беше краят. Да виси обесен, докато умре.
Когато се стъмни, той се замисли за всички негови познати, които бяха умрели на бесилката; някои бяха стигнали дотам заради него. Те минаваха пред него тъй бързо, че той едва можеше да ги преброи. Бе видял някои от тях да умират — и им се бе присмивал, тъй като умираха с молитва на уста. Как здраво ги стягаше въжето и как изведнъж се променяха от яки и жизнерадостни мъже на люлеещи се купища дрехи!
Някои от тях може би са минали през същата тази килия — може би са седели на самото това място. Бе много тъмно; защо не му донесат светлина? Килията е построена преди много години. Десетки мъже трябва да са прекарали тук последните си часове. Също като че ли седиш в някоя гробница, постлана с мъртви тела — шапката, примката, закованите ръце, познатите му лица, които можеше да разпознае, дори под тази отвратителна обвивка. — Светлина, светлина!