Най-после, когато ръцете му се разкървавиха да удрят по тежката врата и по стените, в килията влязоха двама мъже: единият носеше свещ, която мушна в закрепения на стената железен светилник, а другият влачеше дюшек, на който да прекара нощта, тъй като затворникът нямаше повече да бъде оставен сам.
Сетне настъпи нощта — тъмна, печална, мълчалива нощ. Други бодърстващи с радост се вслушват в ударите на черковния часовник, защото звукът им говори за живота и за идващия ден. Нему те носеха отчаяние. Ударът на всяка желязна камбана идеше натоварен с този единствен глух, дълбок звук — смърт. Какво значение можеха да имат за него шумът и веселата глъч на утрото, проникващи дори тук, при него? Те бяха сякаш само друг вид погребален звън, прозвучаваш подигравателно заедно с предупреждението.
Денят измина. Ден? Нямаше никакъв ден; той си отиде веднага, щом дойде — и нощта отново настъпи; нощ тъй дълга и все пак тъй къса; дълга с ужасната си тишина и къса с хвърчащите си часове. По едно време той буйстваше и богохулстваше; след това пък стенеше и късаше косата си. Почтени мъже от неговата вяра дойдоха да се молят край него, но той ги изпъди с проклятия. Те подновиха благочестивите си усилия, но той се нахвърли да ги бие.
Събота вечер. Оставаше му да преживее само една нощ. И докато си мислеше това, зората се пукна — неделя.
Едва когато настъпи нощта на този последен съдбоносен ден, угнетяващото съзнание за безпомощността му и отчаяното му положение обхвана с всичката си мощ порочната му душа — не че бе хранил някаква определена надежда за милост, но досега той бе допускал само мъглява възможност за близка смърт. Той бе приказвал твърде малко с двамината мъже, които се сменяха да дежурят при него, и те, от своя страна, не правеха никакви усилия да привлекат вниманието му. Той седеше така, буден, но сънуващ. Сега той се стряскаше всяка минута и със задъхана уста и пламнала кожа крачеше напред-назад в такъв пристъп на страх и ожесточение, че дори и те — привикнали на такива зрелища — се отдръпваха с ужас от него. Най-после той стана толкова страшен, измъчван от злата си съвест, че един човек не можеше да понесе да седи там и го наблюдава самичък, така че и двамата дежуреха заедно.
Той се сви на каменния си одър и се замисли за миналото. В деня на залавянето му тълпата го бе ранила с нещо остро и главата му бе превързана с парче плат. Червената му коса висеше върху безкръвното му лице; брадата му бе раздърпана и сплъстена; очите му светеха с ужасен блясък; немитата му плът се пукаше от изгарящата го треска. Осем… девет… десет. Ако това не бе някаква игра, за да го плашат, и тези бяха истинските часове, следвайки се по петите си, къде щеше да бъде той, когато отново щяха да настъпят! Единадесет! Нов час удари, преди звукът на предишния да бе престанал да трепти. В осем той щеше да бъде едничкият оплаквач на собственото си погребение; в единадесет…
Тези ужасни стени на Нюгейт, скрили толкова мизерия и такава неизказана горест не само от очите, но твърде често и твърде дълго от мислите на хората, никога не бяха затваряли такава ужасна гледка като настоящата. Малцината, които се помайваха на минаване и се чудеха какво може да прави човекът, който щеше да бъде обесен на следния ден, щяха да спят твърде зле, ако биха могли да го видят.
От рано вечерта до късна полунощ малки групи хора от по двама или трима се появяваха пред вратарската къщичка и запитваха със загрижени лица да не би да се е получила заповед за помилване. Отговаряха им отрицателно и те съобщаваха добрата вест на цели групи хора на улицата, които си посочваха един на друг вратата, от която той трябваше да излезе, и показваха къде ще бъде построена бесилката, а като си тръгваха с бавни крачки, извръщаха се да си представят зрелището. Постепенно всички се разотидоха един по един и в продължение на един час, посред нощ, улицата бе предоставена на самотата и тъмнината.
Мястото бе разчистена и няколко яки прегради, боядисани с черно, бяха вече препречени през пътя, за да спрат натиска на тълпата, когато мистър Браунлоу и Оливър се явиха пред портата и представиха позволително за влизане при затворника, подписано от един от шерифите. Те бяха пуснати веднага вътре.
— И младият джентълмен ли ще влезе, сър? — запита човекът, чиято длъжност бе да ги води. — Зрелището не е за деца, сър.