— Наистина, че не е, приятелю — съгласи се мистър Браунлоу, — обаче работата ми с този човек е непосредствено свързана с него и тъй като това дете го е видяло в разцвета на успеха и злодействата му, смятам, че би било добре — дори с риск да му се причини болка и страх — да го види и сега.
Тези няколко думи бяха разменени настрани, за да не ги чуе Оливър. Човекът докосна шапката си и като погледна Оливър с известно любопитство, отвори друга порта срещу тази, през която бяха влезли, и ги поведе през тъмни и криви коридори към килиите.
— Това — каза човекът, спирайки се в един мрачен коридор, където двамина работници правеха някакви приготовления сред дълбоко мълчание, — това е мястото, през което той ще мине. Ако дойдете насам, ще видите вратата, през която ще излезе.
Той ги поведе в една каменна кухня, снабдена с медни казани. Над нея имаше отворена решетка, през която преминаваше звукът на мъжки гласове, смесени със звук от зачукване на нещо и хвърляне на дъски. Издигаха бесилката.
От това място минаха през няколко яки порти, отваряни от други ключари от вътрешната страна, и след като влязоха в един двор, изкачиха се по няколко тесни стъпала, след което влязоха в коридор с редица здрави врати от лявата страна. Като им направи знак да останат, където бяха, ключарят почука на едно от тях със своя сноп ключове. Двамата пазачи, след като си размениха шепнешком няколко думи, излязоха на коридора, протегнаха се сякаш доволни от това временно облекчение и кимнаха на посетителите да последват тъмничаря в килията. Те сториха това.
Осъденият престъпник бе седнал на леглото си, като се люшкаше ту на едната страна, ту на другата, с лице по-прилично на това на някой заловен звяр, отколкото на човешко. Умът му, изглежда, се връщаше към миналия му живот, тъй като продължаваше да си мърмори, гледайки на присъствието им само като на част от своите видения.
— Славно момче си ти, Чарли… добре си го извърши… — мълвеше той. — Пък и Оливър, ха-ха-ха! Пък и Оливър — сега е същински джентълмен… същински… заведете това момче да спи!
Тъмничарят хвана свободната ръка на Оливър и като му прошепна да не се плаши, загледа напреде си, без да говори.
— Закарайте го да спи! — извика Феджин. — Чувате ли ме, хей, вие? Той… по някакъв начин той стана причина за всичко това. Струва си да се изхарчат толкова пари, за да го доведем дотук… гърлото на Болтър, Бил няма какво да обръщаш внимание на девойката… гърлото на Болтър… мушни ножа колкото можеш по-дълбоко. Отсечи му главата!
— Феджин — каза тъмничарят.
— Ето ме! — извика евреинът, като в миг изпадна в напрегнатото състояние, в което беше, когато слушаше речта на съдията. — Стар човек, ваше благородие, един много, много стар човек!
— Ето — каза тъмничарят, слагайки ръка на гърдите му, за да му попречи да стане. — Ето едно лице, което иска да те види и ти зададе няколко въпроса, Предполагам Феджин, ти човек ли си?
— Скоро не ще бъда такъв — отвърна той, като вдигна глава, с лице, по което не се четеше друго човешко изражение освен ярост и ужас. — Повалете ги всички мъртви! Какво право имат да ме колят?
Докато говореше, той съзря Оливър и мистър Браунлоу. Свивайки се в най-отдалечения ъгъл на одъра си, той поиска да узнае какво искат от него.
— Спокойно — каза тъмничарят, като продължаваше да го натиска надолу. — Хайде, сър, кажете му, каквото имате. Побързайте, моля ви се, тъй като с напредване на времето той става все по-зле.
— У тебе има някои книжа — каза мистър Браунлоу, като пристъпи няколко крачки напред, — които са ти били поверени за по-голяма сигурност от един човек, наречен Мънкс.
— Всичко това е лъжа — отвърна Феджин. — Нямам нищо подобно, абсолютно нищо.
— В името на бога — каза тържествена мистър Браунлоу, — не казвай това сега, когато си на самия край на живота си, а ми съобщи къде се намират те. Знаеш, че Сайкс е мъртъв, че Мънкс направи признания, че няма никаква надежда за по-нататъшна печалба. Къде са книжата?
— Оливър — извика Феджин и му направи знак да се приближи. — Тук, тук! Нека ти пришепна.
— Не се боя — каза Оливър с нисък глас, като пусна ръката на мистър Браунлоу.
— Книжата — каза Феджин, като дърпаше Оливър към себе си — са в кеневирена торбичка, в една дупка малко нагоре в комина на предната стая горе. Искам да поговоря с тебе, миличък. Искам да поговоря с тебе.
— Да, да — отвърна Оливър. — Нека кажа една молитва. Хайде! Нека ти прочета молитва. Само една, на колене с мене, и ще говорим до сутринта.
— Навън, навън — отвърна Феджин, бутайки момчето пред себе си към вратата и хвърляйки празен поглед над главата си. — Кажи че съм заспал — на тебе ще повярват. Така ще можеш да ме изведеш навън. Ха така, ха така!