— О, боже, прости на този клетник! — извика момчето, обляно в сълзи.
— Точно тъй, точно тъй — каза Феджин. — Това ще ни помогне да излезем. Най-напред тази врата. Ако се разтреса и потреперя, когато минем край бесилката, не обръщай внимание, а бързай напред. Хайде, хайде, хайде!
— Нямате ли какво друго да го питате, сър? — запита тъмничарят.
— Никакъв друг въпрос — отвърна — мистър Браунлоу. — Ако можех да се надявам, че ще успеем да го накараме да осъзнае положението си …
— Нищо не би могло да го стори, сър — отговори човекът и поклати глава. — По-добре ще е да го оставите.
Вратата на килията се отвори и пазачите се върнаха.
— Бързай напред, бързай напред — извика Феджин. — Тихо, но не тъй бавно. По-бързо, по-бързо.
Хората сложиха ръце върху му и като освободиха Оливър от пръстите му, дръпнаха го назад. В продължение на една минута той се бореше със силата на отчаянието; после взе да надава викове, които проникваха дори през тези масивни стени и звучаха в ушите им, докато стигнаха открития двор.
Мина доста време, преди да напуснат затвора. След тази ужасна сцена Оливър почти припадна и в продължение на около един час и повече бе толкова слаб, че нямаше сила да върви.
Зазоряваше се, когато излязоха навън. Беше се насъбрала вече голяма тълпа; прозорците бяха изпълнени с хора, които пушеха и играеха на карти да убият времето. Тълпата се блъскаше, караше се, шегуваше се. Всичко говореше за кипящ живот освен тъмната купчина в средата — черният подиум, горната греда, въжето и цялото отвратително оръдие на смъртта.
Глава LIII
Последна
Разказът за съдбата на тези, които движиха тази повест, е вече почти завършен. Малкото, което остава да се допълни от техния повествовател, е разказано с малко и простички думи.
Преди да бяха изминали три месеца, Роза Флеминг и Хари Мейли се венчаха в селската черквица, която оттогава нататък щеше да служи за поприще на младия свещеник; в същия ден те влязоха във владение на техния нов и щастлив дом.
Мисис Мейли отиде да живее при своя син и снаха, за да изпита през остатъка на дните си най-голямото щастие, което старостта би могла да познае — да се радва на щастието на тези, които непрекъснато са били дарявани с най-горещата любов и най-нежните грижи на достойно прекаран живот.
След обстойни и щателни разследвания стана явно, че ако остатъкът от разпиляното имущество, намиращо се у Мънкс (което никога не бе процъфтявало ни в неговите, ни в майчините му ръце), се разделеше поравно между него й Оливър, на всеки от тях щеше да се падне малко повече от три хиляди лири стерлинги. Според постановленията на бащиното му завещание, Оливър трябваше да получи цялото, но мистър Браунлоу не желаеше да лиши старшия син от възможността да скъса със старите си пороци и се залови за някоя честна професия и затова предложи да разделят парите по този начин, на което малкият му питомец с радост се съгласи.
Мънкс продължи да носи това измислено име и се оттегли със своята част от наследството в един отдалечен кът на Новия свят; там, след като бързо го пропиля, той отново тръгна по стария си път, а след като пролежа доста дълго в затвора за някакво ново мошеничество и измама, най-после бе поразен от един пристъп на старата си болест и умря в затвора. Също тъй далече от родината си умряха и главните останали членове на шайката на приятеля му Феджин.
Мистър Браунлоу осинови Оливър. Той се засели с него и със старата икономка на около една миля от пасторската къща, където живееха скъпите му приятели, и така задоволи единственото останало желание на горещото и благородно Оливърово сърце, като по този начин се създаде едно малко общество, чийто живот беше дотолкова изпълнен с непомрачено щастие, доколкото това е възможно в този променлив живот.
Скоро след сватбата на младата двойка достойният доктор се върна в Чертзи, където, лишен от присъствието на старите си приятели, той би бил много недоволен, ако нравът му позволяваше да изпита подобно чувство и би се превърнал в сърдит мърморко, ако знаеше как да го стори. В продължение на два-три месеца той се задоволи да загатва, че въздухът там е започнал да не му понася. А сетне, като се увери, че старото място не беше вече за него това, което е било по-рано, той предаде практиката си на своя помощник, нае си ергенска вила вън от селото, където младият му приятел беше пастор, и изведнъж се почувствува добре. Тук той се залови за градинарство, риболов, дърводелство и други подобни занимания, на които се отдаде с характерната си вътрешна жизненост. Във всяко едно от тях той се прочу в цялата околност като най-голям авторитет.