Докато това нещастно същество мърмореше и шепнеше, обладано от някаква зловеща веселост, погребалният деятел тръгна да си върви.
— Чакай, чакай — прошепна старата жена. — Утре ли ще я погребете, или довечера, или в други ден? Вече съм я наредила. Ще трябва да вървя подир колесницата. Изпратете ми някаква наметка — дълга, топла наметка, защото е студено. А преди да тръгнем, ще ни трябва една торта и вино! Няма значение — изпрати ни малко хляб, само един хляб и чаша вода. Ще ни дадеш ли малко хляб, миличък? — каза тя нетърпеливо и го задърпа за ръкава, докато той тръгваше да си излиза.
— Да, да — каза погребалният деятел, — разбира се. Ще ви изпратя всичко, каквото желаете. — С тези думи той се откопчи от ръката на старата жена, дръпна след себе си Оливър и бързо излезе навън.
На следния ден (междувременно гладуващото семейство бе подпомогнато с четвърт хляб и парче сирене, занесени лично от мистър Бъмбл) Оливър и господарят му отидоха отново в бедното жилище. Мистър Бъмбл беше вече пристигнал. Придружаваха го трима мъже от приюта, които щяха да играят роля на носачи. Хвърлиха стара връхна дреха върху парцалите на бабичката и на мъжа, а носачите вдигнаха големия ковчег на раменете си и го изнесоха на улицата.
— Сега трябва да побързате, уважаеми господа — прошепна Саурбъри в ухото на старата жена, — доста сме закъснели, а не бива да оставяме свещеникът да ни чака. Хайде, момчета, пристъпвайте по-бързичко, не трябва да се бавим повече.
Носачите заприпкаха с лекия си товар, а мъжът и бабичката се стараеха да вървят колкото бе възможно по-близо до тях. Мистър Бъмбл и Саурбъри крачеха бодро напред. Оливър, чиито крака не бяха тъй дълги като тези на господаря му, подтичваше отстрани.
Не беше обаче необходимо да се бърза толкова, защото, като стигнаха забутания ъгъл на черковния двор, където изобилно растеше коприва и където се намираха гробовете на бедните енориаши, свещеникът не беше пристигнал още. Общинският чиновник, седнал край огъня в една от стаите на черковната община, смяташе за твърде вероятно, че ще измине не по-малко от един час, преди да дойде свещеникът. Поставиха ковчега на ръба на прясно изкопания гроб. Мъжът и бабичката чакаха търпеливо сред влажните буци глина, а парцаливите момчета, привлечени в черковния двор от това зрелище, играеха шумно на криеница между надгробните камъни или разнообразяваха забавлението си, като прескачаха ковчега надлъж и нашир. Мистър Бъмбл и Саурбъри, които бяха лични приятели на общинския чиновник, седнаха до него край огъня и се заловиха да четат вестник.
Най-после, след като беше изминал повече от един час, се видя как мистър Бъмбл, Саурбъри и общинският чиновник тичат към гроба. Веднага подир това се появи и свещеникът, който, вървейки, си слагаше одеждите. После мистър Бъмбл наби едно-две от момчетата, за да даде по-приличен вид на цялата церемония. Преподобният божи служител прочете такава част от погребалната служба, каквато можеше да се изрече за четири минути, подаде одеждите си на общинския чиновник и си отиде.
— А сега, Бил! Заравяй! — каза Саурбъри на гробаря. Това съвсем не беше трудна работа, понеже гробът беше така добре изпълнен, че най-горният ковчег се намираше само на няколко фута от повърхността. Гробарят нахвърля отгоре пръстта, поутъпка я леко с крака, нарами лопатата си и се отдалечи, последван от момчетата, които високо се оплакваха, че играта се бе свършила тъй скоро.
— Хайде, приятелю — каза Бъмбл, като потупа мъжа по гърба, — ще трябва да затварят гробищата.
Мъжът, който не се беше помръднал, откакто бе застанал край гроба, се сепна, вдигна глава, изгледа човека, който му бе заговорил, направи няколко крачки и падна тежко на земята. Лудата старица беше твърде заета да се вайка за наметката си (взета от нея от погребалния деятел), та не можа да му обърне никакво внимание. Поляха го с канче студена вода и когато се свести, изведоха го благополучно от черковния двор, заключиха портата и всеки тръгна по пътя си.
— Е, Оливър — обърна се Саурбъри към момчето, когато се прибраха в къщи. — Как ти хареса?
— Благодаря, сър, доста — отвърна Оливър с немалко двоумение. — Не ми хареса много, сър.
— О, с течение на времето ще свикнеш — каза Саурбъри. — Когато свикнеш, няма да ти прави никакво впечатление, момчето ми.
Оливър се чудеше дали на мистър Саурбъри му беше отнело много време да свикне, но реши, че би било добре да не задава този въпрос. Той тръгна за дюкяна, като през всичкото време си мислеше за това, което бе видял и чул.