— Приютско хлапе — каза Ной, — как е майка ти?
— Тя е умряла — отвърна Оливър, — не ми приказвай за нея!
Като каза това, Оливър се изчерви, задиша бързо, а устата и носът, му се затресоха по особен начин. Мистър Клейпоул помисли, че ще последва неудържим плач. Придобил това впечатление, той продължи нападението си.
— Приютско хлапе, от какво умря майка ти? — запита Ной.
— От сломено сърце; каза ми го една от старите ни бавачки — отвърна Оливър, като приказваше по-скоро на себе си, отколкото на Ной. — Струва ми се, че много добре мога да разбера какво значи да умреш от подобно нещо!
— Тра-ла-ла, тра-ла-ла, приютско хлапе — затананика Ной, докато една сълза се търкули по бузата на малкото момче.
— Какво те накара да ревеш, а?
— Във всеки случай не ти — отвърна Оливър, като си изтри бързо очите. — Не си въобразявай, че ти ме разплака.
— Ох, миличък, така ли? — ухили се Ной.
— Точно така — отвърна Оливър остро. — Хайде, стига толкова, това е достатъчно. Не ми говори повече за нея. Само ако посмееш! …
— Ако посмея ли! — възкликна Ной. — Какво, ако посмея? Приютско хлапе, не ставай нахално. Пък и майка ти — бивало си я нея. Ох, божичко! — при тези думи Ной поклати глава многозначително и сбърчи късия си червен нос дотолкова, доколкото мускулите му имаха сила за това.
— Виж какво, приютско хлапе — продължи Ной, окуражен от Оливъровото мълчание, и с глас, в който звучеше престорено съжаление, — виж какво, приютско хлапе, сега това вече не може да се предотврати и, разбира се, ти и тогава не си могъл нищо да сториш. Аз страшно много те съжалявам, ние всички те съжаляваме, но ти трябва да знаеш, приютско хлапе, че майка ти е била обикновена уличница.
— Какво каза? — запита Оливър, като го погледна бързо.
— Обикновена уличница, приютско хлапе — отвърна хладнокръвно Ной. — И много добре е станало, че е умряла още тогава, иначе сигурно са щели да я изпратят да работи в Брайдуел или да я изселят, или да я обесят, което би било най-вероятно от всичко.
Силно зачервен от гняв, Оливър скочи, преобърна стола и масата, сграбчи Ной за гърлото и го разтърси яростно, докато зъбите му затракаха в устата. След това събра всичките си сили, нанесе му силен удар и го събори на земята.
Преди минута момчето се бе държало като кротко, смирено, наплашено същество, каквото го беше направило суровото държане на хората край него. Но най-после духът му се събуди; жестоката обида, нанесена на умрялата му майка, запали кръвта му. Гърдите му дишаха тежко, тялото му се изпъна, очите му светнаха необичайно, цялото му същество се измени, докато разкъсваше с поглед страхливия мъчител, който лежеше сега свит в краката му. Оливър се нахвърли върху му със сила, каквато никога досега не бе проявявал.
— Ще ме убие! — стенеше Ной. — Шарлота! Госпожо! Новото момче ме убива! Помощ! Помощ! Оливър подлудя! Шар-ло-та!
Една след друга Шарлота и мисис Саурбъри отвърнаха на виковете му със силни крясъци. Първата се втурна в кухнята през страничната врата, а втората се поспря за малко на стълбата, за да се увери, че присъствието й долу наистина ще е необходимо за спасяването на един човешки живот.
— Ах, ти, мизерник такъв! — закрещя Шарлота, като сграбчи Оливър. Силата й се равняваше на средно як мъж, доста добре трениран. — Ах, ти, мъничък не-бла-го-да-рен, про-клет, от-вра-ти-те-лен раз-бой-ник! — и между всяка сричка Шарлота удряше Оливър с всичка сила, като за доброто на обществото придружаваше ударите си със силни писъци.
Шарлотиният юмрук съвсем не беше лек, но за да не би той да е недостатъчен за успокояването на Оливъровия гняв, мисис Саурбъри се втурна в кухнята, хвана момчето с едната си ръка и взе да драще лицето му с другата. В това благоприятно положение Ной се привдигна от земята и го заудря отзад.
Това действие беше твърде буйно, за да трае дълго. Когато всички се умориха достатъчно и не им остана сила да бият и блъскат повече, те повлякоха Оливър, който се дърпаше и викаше, хвърлиха го в един прашен килер и го заключиха. Като свършиха и тази работа, мисис Саурбъри се свлече върху един стол и избухна в плач.
— Божичко, горкичката! Тя припадна! — възкликна Шарлота. — Чаша вода, Ной, миличък. Побързай!
— Ох, Шарлота — каза мисис Саурбъри, като едвам говореше поради недостига на въздух и излишъка на студената вода, която Ной бе излял върху главата и раменете й. — Ох, Шарлота, какъв късмет сме имали досега, че не сме били изклани в леглата си!
— Да, госпожо, наистина какъв късмет! — отвърна момичето. — Едничката ми надежда е, че това ще научи господаря да не прибира вече такива ужасни същества, които още от люлката си са обречени да стават убийци и разбойници. Горкият Ной, когато влязох, той насмалко щеше да бъде убит, госпожо!