— Да, сър — отвърна Ной. — И моля, сър, госпожата иска да знае дали мистър Бъмбл би могъл да отдели малко време и да дойде за минутка у нас още сега, сър, за да го напердаши, тъй като господарят не си е в къщи.
— Разбира се, мое момче, разбира се — каза господинът с бялата жилетка, като се усмихна благосклонно и погали Ной по главата, която беше с цели три инча по-висока от собствената му.
— Ти си добро момче, много добро момче. Ето ти едно пени. Бъмбл, вземи бастуна си, върви у Саурбъри и виж какво може да се направи. Не го щади, Бъмбл, не го щади.
— Не, сър, разбира се, че няма да го щадя — отвърна клисарят и заопипва бастуна си, който му служеше главно за биене на възпитаниците от приюта.
— Кажи и на Саурбъри да не го щади. Едва ли ще излезе нещо от него, ако не го понатупват и налагат от време на време — каза господинът с бялата жилетка.
— Ще се погрижа за това, сър — отвърна клисарят. И като сложи по подходящия начин триъгълната си шапка и си взе бастуна, мистър Бъмбл, придружен от Ной Клейпоул, се отправи бързо към дюкяна на погребалния деятел.
Там положението бе останало все същото. Саурбъри не се беше завърнал и Оливър продължаваше да рита килерската врата с ненамалена енергия. Сведенията за буйството му, дадени от Шарлота и мисис Саурбъри, бяха от такова заплашително естество, че мистър Бъмбл счете за разумно да поведе преговори, преди да отвори килера. За тази цел той ритна веднъж вратата, като смяташе това да му бъде само увод; после прилепи уста до ключалката и каза с дълбок, внушителен глас:
— Оливър!
— Хайде, пуснете ме да изляза! — отвърна Оливър отвътре.
— Познаваш ли този глас, Оливър? — запита мистър Бъмбл.
— Да — отговори момчето.
— И не се ли страхуваш от него, сър? Не се ли разтреперваш, когато ти заговоря? — попита мистър Бъмбл.
— Не! — отговори Оливър смело.
Този отговор, така различен от отговорите, които обикновено получаваше, и от тези, които винаги очакваше да получи, удиви немалко мистър Бъмбл. Той се отдръпна от ключалката, изправи се с цялата си височина и с нямо учудване изгледа последователно двете жени и момчето.
— Вижте какво, мистър Бъмбл, той сигурно е полудял — каза мисис Саурбъри. — Никое момче, което е с ума си, не би се осмелило да ви говори така.
— Това не е от лудост, госпожо — отвърна мистър Бъмбл след няколкоминутно дълбоко размишляване, — не е от лудост, а от месото.
— Какво? — възкликна мисис Саурбъри.
— От месото, госпожо, от месото — каза Бъмбл строго. — Вие сте го претоварили с ядене, госпожо. Изкуствено сте създали у него душа и дух, госпожо, неотговарящи на човек в неговото положение. Членовете на настоятелството, които са философи на практика, мисис Саурбъри, ще ви кажат точно това. Какво общо имат просяците с душата или духа? Стига им да ги оставим да имат тела. Ако бяхте го хранили само с каша, госпожо, това никога не би се случило.
— Божичко, божичко! — възкликна мисис Саурбъри, като вдигна набожно очи към кухненския таван. — Какво значи да има човек либерални схващания!
Либералните схващания, които мисис Саурбъри проявяваше спрямо Оливър, се състояха в изобилно даваните му мръсни остатъци от храна, които никой друг не ядеше. Така че тя смирено прие тежките нападки, които мистър Бъмбл й бе отправил. За да бъдем обаче справедливи, трябва да признаем, че тя никога не бе възнамерявала да събуди душата на детето нито с мисъл, нито най-после с дело. В това отношение беше напълно невинна.
— Ах! — възкликна мистър Бъмбл, когато най-сетне дамата сведе очи към земята. — Едничкото нещо, което смятам, че би могло да се направи, е да го оставим в килера още един-два дни, докато поогладнее малко. После ще го пуснем и ще го храним само с каша през всичкото време, докато трае чиракуването му. Той идва от лошо семейство. Лесно възбудими хора, мисис Саурбъри! Както бабата, така и лекарят потвърдиха, че майка му била докарана в приюта при такива болки и страдания, които са били в състояние да умъртвят нормална жена седмици по-рано.
При тази точка от разказа на мистър Бъмбл, когато дочу достатъчно, за да разбере, че отново правят намеци за майка му, Оливър зарита вратата с такава ярост, че никой друг звук не можеше да се чуе. Точно в този момент Саурбъри се върна. Двете жени веднага му разказаха за Оливъровите престъпления, като преувеличиха нещата дотолкова, доколкото смятаха, че би било необходимо, за да се събуди гневът на погребалния разпоредител. Последният побърза да отвори вратата и да издърпа непокорния си чирак за яката.
Оливъровите дрехи бяха разкъсани при боя, който беше получил. Лицето му бе подуто и издраскано, а косата му падаше на залепени кичури върху челото. Лицето му бе все още зачервено от яд и когато го измъкнаха от затвора му, той изгледа сърдито Ной, без да покаже какъвто и да било страх.