— Добър младеж си ми ти, нали? — каза Саурбъри, като разтърси момчето и му издърпа ухото.
— Той обиди майка ми — отвърна Оливър.
— Та какво от това, като я е обидил, непризнателно хлапе такова — обади се мисис Саурбъри. — Напълно си е заслужила думите му, пък и повече — дори.
— Не е заслужила — каза Оливър.
— Заслужила е — настоя жената.
— Това е лъжа — повтори Оливър.
Мисис Саурбъри избухна в плач.
Този поток от сълзи не позволи на мистър Саурбъри да се колебае. Ако само за миг се бе забавил да накаже Оливър, на всеки по-опитен читател би станало — съвсем ясно, че като се има предвид естеството и характерът на семейните кавги изобщо, той би бил наречен звяр, тиранин, отвратително същество, подло нечовешко създание и редица други приятни имена, твърде многочислени, за да се изброят в само една глава. За да бъдем справедливи към него, трябва да кажем, че доколкото му позволяваха възможностите — а те не бяха големи, — той беше добре настроен към момчето. Може би защото интересите му го налагаха, или пък защото жена му го мразеше. Обаче потокът сълзи не му позволяваше да избира. Той така наби момчето, че дори самата мисис Саурбъри остана доволна а мистър Бъмбл от своя страна нямаше защо да прибягва към услугите на бастуна си. Остатъка от деня Оливър прекара затворен в задната кухня, където му оставиха на разположение кофа с вода и парче хляб. Вечерта, след като се поспря до вратата, за да отправи няколко не много ласкателни забележки по адрес на майка му, мисис Саурбъри изведе Оливър и сред подигравките и подвикванията на Ной и Шарлота му заповяда да си легне в мизерното си легло.
Едва когато остана самичък сред тишината и покоя на мрачния погребален дюкян, Оливър даде воля на чувствата, които се очаква, че преживените през деня изпитания биха могли да събудят в душата на едно дете. Той бе слушал подигравките с презрение, бе понесъл ударите, без да издаде вик. Гордостта, надигнала се в гърдите му, му бе дала сили да не изохка дори и ако го бяха изгорили жив. Но сега, когато нямаше кой да го види и чуе, той се хвърли на колене на пода и като захлупи лицето си в ръце, заплака с такива горчиви сълзи, каквито господ ни изпраща за облекчение на мъките, но каквито малко деца на Оливъровата възраст имат причина да изплачат пред него.
Дълго време Оливър стоя така неподвижен. Когато се изправи на крака, свещта бе почти догоряла. Като се огледа предпазливо наоколо и се ослуша внимателно, той извади полекичка мандалото на вратата и погледна навън.
Нощта беше тъмна и студена. Струваше му се, че сега звездите бяха по-далеч от земята от всеки друг път; вятър нямаше, тишината караше мълчаливите сенки на дърветата да изглеждат мрачни и мъртвешки. Той затвори полека вратата.
След като се възползува от изгасващия пламък на свещта, за да завърже с кърпа малкото си дрехи, той седна на скамейката и зачака утрото.
Когато първите слънчеви лъчи се промъкнаха през цепките на прозоречните капаци, Оливър стана и отново отключи вратата. После хвърли плах поглед наоколо си — един кратък миг на колебание, — затвори вратата след себе си и излезе на пустата улица.
Оливър се огледа наляво и надясно, като не знаеше кой път да хване. Спомни си, че бе виждал много каруци да се изкачват по височината, и тръгна нататък. После стигна до една пътека, която водеше през нивите. Той знаеше, че тя отново ще го изведе на пътя, тръгна по нея и продължи напред.
Оливър си спомняше доста добре, че по същата тази пътека бе припкал край мистър Бъмбл, когато го беше завел за първи път в приюта от чифлика на мисис Ман. Пътят му минаваше точно пред къщата. Сърцето му заби бързо, когато се сети за това, и малко остана да се върне назад. Но той бе изминал вече доста голямо разстояние и щеше да загуби много време, ако стореше това. Освен туй толкова рано беше още, че нямаше голяма опасност да го видят; и той продължи да върви.
Скоро стигна до къщата. В този ранен час нищо не сочеше, че обитателите й са се събудили. Оливър се спря и надзърна в градината. Едно дете скубеше плевелите от една леха. Когато Оливър се приближи, то вдигна очи и в негово лице той позна едно от бившите си другарчета. Оливър се зарадва, че ще го види, преди да се махне от това място, тъй като, макар и по-малко от него, едно време това дете му беше приятелче и другар в игрите. Много, много пъти заедно ги бяха били, оставяли да гладуват и затваряли.
— Хей, Дик! — каза Оливър, когато момчето се затича до портата и си пъхна ръката между летвите на оградата, за да се здрависа. — Станали ли са?