— Не, само аз — отвърна детето.
— Не трябва да казваш, че си ме видял, Дик. Аз избягах. Биеха ме и ме измъчваха. Сега ще си търся щастието някъде далеч. Оттук не зная точно къде. Колко си бледен!
— Чух докторът да им казва, че съм щял скоро да умра — отвърна детето с унила усмивка. — Много се радвам, че те виждам, миличък, но ти не стой тук, Оливър, не стой тук!
— Не, не, ще поостана малко, за да ти кажа сбогом — отвърна Оливър. — Но ние пак ще се видим, Дик, пак ще се видим. Ти ще оздравееш и ще бъдеш щастлив!
— Вярвам, вярвам — отвърна детето. — След като умра, не по-рано. Сигурен съм, че докторът е прав, Оливър, защото много често сънувам рая, ангелите и разни мили и добри лица, които никога не виждам, когато съм буден. Целуни ме — каза детето, като се покачи по ниската порта и обви малките си ръце около Оливъровия врат. — Сбогом, миличък! Бог да те благослови.
Благословията бе изречена от устата на дете, но тя беше първата, която Оливър чу да се отправя към него, и през борбите и страданията, през мъките и промените на по-сетнешния си живот той никога не я забрави.
Глава VIII
Оливър се запътва за Лондон. По пътя си той среща един твърде особен млад господин
Оливър стигна до кръстопътя, където свършваше пътеката, и още веднъж пое по широкото шосе. Беше осем часът. Макар да бе вече на около пет мили от града, той потичваше и се криеше зад храсталаците чак до обяд, защото се страхуваше да не го проследят и сетне настигнат. Седна да си почине край километражния камък и за първи път е замисли къде би могъл да отиде и си намери начин да преживява.
На камъка, до който беше седнал, имаше надпис с големи букви, който гласеше, че от това място до Лондон има точно седемдесет мили. Това име събуди цял ред мисли в главата на момчето. Лондон! — онзи голям обширен град! — никой, нито дори мистър Бъмбл не можеше да го намери там! Също така той беше чувал от старите мъже в приюта, че никое свястно момче не би могло да се оплаче от липсата на възможности в Лондон. В този голям град можело да се преживява по начини, напълно непознати на израслите в селата или малките градове хора. Той бил най-подходящото място за едно бездомно момче, което другаде би умряло на улицата, ако никой не му се притече на помощ. Докато тези мисли минаваха през главата му, той скочи на крака и отново тръгна напред.
Беше намалил разстоянието между себе си и Лондон с още цели четири мили, когато му мина през ума за мъчнотиите, които трябваше да понесе, преди да успее да се добере до желаното място. Докато това съображение се налагаше на мисълта му, той забави крачките си и взе да разсъждава върху възможностите и начините да стигне благополучно дотам. Във вързопа му се намираха кора хляб, груба риза и два чифта чорапи. В джоба си имаше едно пени — подарък от Саурбъри след погребението, на което се бе особено отличил. „Една чиста риза — помисли си Олйвър — е много хубаво нещо, също и два чифта закърпени чорапи, също и едно пени. Но те могат да помогнат твърде малко, когато човек трябва да измине пеш цели шестдесет и пет мили, и то през зимата.“ Оливъровите мисли, като тези на повечето други хора, му изтъкваха съвсем ясно мъчнотиите и неудобствата, които го чакаха, но никак не успяха да му открият начин да се справи с тези мъчнотии и неудобства. И така, след дълго размишляване, което не го доведе доникъде, той премести малкия вързоп на другото си рамо и продължи да се тътре напред.
Този ден Оливър извървя двадесет мили и през цялото това време не вкуси нищо друго освен сухата коричка хляб и няколко глътки вода, които си бе изпросил от къщите по пътя. Когато падна нощта, той сви в една ливада и като се промъкна до купа сено, реши да легне там и си почине до сутринта. Отначало го достраша, тъй като вятърът стенеше зловещо над пустите ниви и той се чувствуваше измръзнал, гладен и по-самотен от когато и да било. Но изморен от дългото ходене, той скоро заспа и забрави грижите си.
Когато се събуди на следната сутрин, бе измръзнал, вцепенен н толкова гладен, че се принуди да даде едничкото си пени за малко хляб, който купи в първото село по пътя. Не бе извървял и дванадесет мили, а нощта отново се спусна. Краката му бяха изранени и така отслабнали, че просто се люлееха под него. Измина още една нощ. Въздухът беше студен и влажен и това още повече влоши състоянието му. При пукването на зората, когато отново тръгна на път, той едва се влачеше.
Оливър зачака в подножието на един хълм, докато мине дилижансът. Детето се опита да изпроси нещо от пътниците, но малцина от тях го забелязаха, а дори и те му казаха да почака да стигнат върха на хълма, за да го видят как ще тича надолу за половин пени. Клетият Оливър се опита да върви наред с дилижанса донякъде, но умората и изранените му крака не му позволиха. Пътниците, като видяха това, прибраха своите половин пени в джобовете си, заявявайки, че той е мързеливо паленце и не заслужава нищо. Колата изтопурка напред, като остави след себе си само облак прах.