В някои села по стените имаше окачени големи надписи, които предупреждаваха всички хора, че онези, които просят в тази околност, ще бъдат затваряни. Това много плашеше Оливър и го караше да се чувствува доволен, като напущаше тези села с възможната най-голяма бързина. Другаде той заставаше в двора на хановете и заглеждаше жално всеки минувач край него. Обикновено това завършваше, като ханджийката заповядваше на някой от слугите, който се разтакаваше наоколо, да изпъди от двора непознатото момче, дошло навярно да краде. Когато просеше от селските къщи, шансът беше десет към едно да го заплашат, че ще пуснат кучето по него. А покажеше ли носа си в някой дюкян, все се случваше да приказват за селския клисар — което обстоятелство караше Оливър да усеща сърцето си в устата, твърде често едничкото нещо, което се намираше там.
Всъщност, ако не беше един добросърдечен градински пазач и една милостива стара жена, Оливъровите грижи щяха да се прекратят по съвсем същия начин, по който се бяха прекратили и майчините му. С други думи, той сигурно щеше да умре от глад на царския път. Но градинският пазач му даде хляб и сирене, а старата жена, която имаше изпаднал в беда след корабокрушение внук, заскитал се босоног някъде из широкия свят, се смили над клетото сираче и му даде малкото, което оскъдните й възможности й позволяваха — не, тя му даде повече, — такива мили и топли думи, такива сълзи на съчувствие и обич, които заседнаха в душата му по-дълбоко от всички изтърпени досега страдания.
Рано на седмата сутрин, след като бе напуснал родното си място, Оливър влезе, бавно накуцвайки, в малкото градче Барнет. Капаците на прозорците бяха затворени; улицата беше пуста. Никой още не се бе събудил за всекидневната работа. Слънцето изгряваше с цялата си величествена красота, но светлината му само сочеше на момчето колко самотно и изоставено бе то, седнало на един праг с кървящи нозе и цяло покрито с прах.
Малко по малко капаците се заотваряха, транспарантите се вдигаха и хората взеха да минават насам-натам. Малцина се спряха да позяпат за миг или два Оливър, или пък се извръщаха да го изгледат, докато отминаваха бързо. Обаче никой не го облекчи, нито си направи труд да запита как бе дошъл тук. Не му даваше сърце да проси. И той продължаваше да седи.
Известно време той седя така, свит на прага, като се чудеше на големия брой кръчми (в Барнет през една къща имаше кръчма, била тя малка, или голяма), зяпаше разсеяно минаващите файтони и си мислеше колко бе чудно, че те лесно извършваха за няколко часа това, за което той трябваше в продължение на седмица да вложи решителност и смелост не за годините си. Точно тогава той бе сепнат от момчето, което го бе отминало нехайно преди няколко минути, бе се върнало и сега го наблюдаваше най-усърдно от отсрещната страна на улицата. Отначало той не обърна голямо внимание на това, но момчето така дълго го наблюдаваше, че Оливър вдигна глава и отвърна на вперения в него поглед. Тогава момчето прекоси улицата и като се приближи до Оливър, каза:
— Здравей, гълъбче! Каква е работата? Момчето, което зададе този въпрос на малкия пътник, беше горе-долу на негова възраст и бе един от най-чудновато изглеждащите юноши, които Оливър бе срещал. Лицето му беше достатъчно обикновено, с вирнат нос и плоско чело, държанието и обноските му обаче бяха на възрастен мъж. Той беше нисък за годините си, с малко изкривени нозе и с мънички, остри, грозни очи. Шапката му беше бутната на върха на главата така леко, че всеки миг заплашваше да падне — и наистина би вършила това твърде често, ако притежателят й нямаше навика от време на време да си извърта внезапно главата и отново да я връща на старото й място. Той носеше мъжко сако, което стигаше до петите му. Беше си запретнал маншетите до лактите, очевидно с цел да мушне ръце в джобовете на плюшените си панталони. Общо взето, той беше най-надутият и оперен млад джентълмен, който някога се е издигал на четири фута и шест инча от земята.
— Здравей, гълъбче! Каква е работата? — обърна се този особен млад господин към Оливър.
— Много съм гладен и изморен — отвърна Оливър с насълзени очи. — Изминах много дълъг път. Вървял съм цели седем дни.