— Вървял си в продължение на седем дни! — възкликна младият господин. — Да, да, разбирам. По заповед на човката, а? Но — прибави той, като забеляза учудения Оливъров поглед — предполагам, че не знаеш какво е човка, лъскаво приятелче.
Оливър отвърна смирено, че винаги е чувал да се назовава с това наименование устата на птичките.
— Боже мой, колко е зелен! — възкликна младият джентълмен. — Човка, това значи съдия, обаче няма какво да ти обяснявам. Ти искаш да се напапкаш и аз ще ти дам тази възможност. И аз съм позагазил — имам само един шилинг и нещо, но ще го накарам да ни свърши работа. Изправи се на клечките си. Хайде! Побързай!
Като помогна на Оливър да стане, младият джентълмен го заведе в съседния бакалин, където купи шунка и четвърт хляб. За да запази шунката от праха, той издълба малко средата на хляба и я мушна вътре. После взе хляба под мишница, влезе в един малък хан и се запъти към една стая в дъното на заведението. Тук, по заповед на тайнствения младеж, донесоха канче бира и Оливър, подканен от новия си приятел, се залови охотно за яденето, докато чудноватото момче го поглеждаше от време на време с голямо внимание.
— В Лондон ли отиваш? — запита момчето, когато Оливър най-после свърши.
— Да.
— Имаш ли жилище?
— Не.
— Пари?
— Не.
Непознатото момче подсвирна и сложи ръце в джобовете си, доколкото ръкавите на голямото му сако позволяваха това.
— Вие в Лондон ли живеете? — запита Оливър.
— Да, когато съм у дома си — отвърна момчето. — Предполагам, че търсиш някое място, където да спиш довечера, нали?
— О, да — отвърна Оливър. — Не съм спал под покрив, откакто съм тръгнал.
— Не си прави грижи за това — каза младият джентълмен. — Трябва и аз да бъда довечера в Лондон, а там познавам един почтен стар господин, който ще ти даде квартира без пари — ако те заведе някой познат нему джентълмен. Пък колкото се отнася до мене, той никак не ме познава! Съвсем не! Ни най-малко!
Младият джентълмен се усмихна, за да покаже, че последните му думи бяха игриво иронични. И като правеше това, той довърши бирата.
Това неочаквано предложение беше твърде изкусително, за да се отхвърли, особено пък когато то бе последвано от уверението, че споменатият стар господин непременно ще намери хубава работа на Оливър, без да губи нито минута. Това даде повод да продължат приятелския и доверителен разговор, от който Оливър разбра, че приятелят му се именува Джек Докинс и е любимец и протеже на стария господин, за когото бе станало дума.
Външният вид на мистър Докинс не говореше много в полза на удобствата, които можеха да се осигурят вследствие на благоволението, оказано от патрона му, но тъй като младежът приказваше твърде разпуснато, а освен това и призна, че близките му приятели го зоват с прякора „Хитреца“, Оливър заключи, че разгулен и нехаен по природа, мистър Докинс не е могъл да се повлияе от нравствените принципи на благодетеля си. Добил това впечатление, той тайно реши да спечели доброто мнение на стария джентълмен колкото може по-скоро, и ако намери Хитреца за непоправим, което доста подозираше, да се откаже от честта да дружи с него.
Тъй като Джек Докинс не желаеше да влязат в Лондон преди мръкване, часът беше почти единадесет, когато стигнаха Илингтън. Свърнаха към Сент Джонс Роуд, поеха по малката уличка, свършваща до Садлерс Уелс театър, през Ексмаутстрийт и Копие Роу, покрай Сафрън Хил, където Хитреца закрачи бързо и поръча на Оливър да върви по петите му.
Макар че Оливъровото внимание бе погълнато от старанието да не загуби своя спътник от погледа си, той не можеше да се удържи да не хвърля по някой и друг поглед наоколо си. Никога не бе виждал по-мръсно и по-мизерно място. Улицата беше много тясна и кална, а въздухът бе наситен с неприятни миризми. Имаше доста малки дюкянчета, обаче едничкият артикул за продан, изглежда, бяха купищата деца, които дори и по това време на нощта влизаха и излизаха пълзешком от вратите или пискаха отвътре. Единствените заведения, които процъфтяваха измежду общата нищета на това място бяха кръчмите, в които смело и решително се биеха ирландци от най-ниските обществени слоеве. Слепи пътечки и дворища, които тук-там излизаха от главната улица, разкриваха малки купчинки къщи, в които пияни мъже и жени просто се валяха в мръсотия, а от няколко врати се виждаха предпазливо да излизат едри мъже с лош вид, запътили се, както личеше, да вършат недотам добри и безвредни работи.
Оливър тъкмо си размишляваше дали няма да е по-добре да избяга, когато стигнаха полите на хълма. Водачът му го хвана за ръката, бутна вратата на една къща близо до Филд Лейн и като го притегли в коридора, затвори зад него.