От време на време, когато се произвеждаше по-интересно разследване във връзка с някое енорийско дете, незабелязано при изтърсване на леглата или по невнимание попарено до смърт, когато се е случвало да има — пране — макар че последното нещастие ставаше рядко, тъй като в това общежитие прането съвсем не беше често явление, — в такива именно случаи съдебните заседатели си наумяваха да задават обезпокояващи въпроси или пък енориашите по най-заплашителен начин слагаха имената си под някакъв писмен протест. Но тези прояви скоро се оставяха без последствие благодарение на показанията на лекаря или свидетелстването на черковния прислужник. Първият винаги разпаряше телата на трагично загиналите деца и никога не намираше нищо в тях (което беше наистина твърде естествено), а вторият неизменно потвърждаваше под клетва онова, което искаха енориашите (и от негова страна това беше проява на истинска преданост). Освен туй настоятелството периодично правеше посещение на чифлика и винаги изпращаше още предишния ден черковния прислужник, за да съобщи за тяхното отиване. При тези именно посещения децата биваха чисти и спретнати; да ти е драго да ги погледнеш. Какво повече биха могли да искат енориашите!
Не може да се очаква, че тази система на „преотстъпване“ би могла да даде някаква необикновена или богата жетва. Деветият Оливъров рожден ден го завари като едно тънко и бледо дете, дребничко на ръст и съвсем слабо. Но природата или наследствеността бяха внедрили в гърдите му здрав и крепък дух. Той бе имал достатъчно място да се развие благодарение на оскъдната храна, поднасяна в това заведение. И може би тъкмо това обстоятелство му даде възможност да достигне до деветия си рожден ден. Както и да е, този ден действително дойде. И той го отпразнува в помещението за въглища, в отбраното общество на други двама господа, които след като заедно с него бяха понесли солиден побой, стояха сега затворени в зимника за проявеното ужасно непокорство да разправят, че са гладни. Тъкмо в този миг мисис Ман, добрата домакиня на къщата, се стресна неочаквано от появяването на мистър Бъмбл, черковния прислужник, който се мъчеше да отвори градинската врата.
— Боже мой! Та нима това сте вие, мистър Бъмбл? — каза мисис Ман, като подаде глава от прозореца и умело се престори, че изпитва неописуема радост. (— Сузана, веднага изведи Оливър и онези двама проклетници и ги измий!) — Боже, миличък! Мистър Бъмбл, да знаете само колко се радвам, че ви виждам!
Мистър Бъмбл беше дебел човек, при това с холеричен нрав, така че, вместо да отвърне на този чистосърдечен поздрав в същия дух, той яростно разтърси малката градинска порта, след което й подари такъв ритник, какъвто би могъл да се очаква само от черковен служител.
— Ох, майчице, да ме вземат дяволите! — извика мисис Ман, като изтича бързо навън. (В това време децата бяха вече изведени от зимника.) — Как можах да го направя! Забравила съм, че вратата е зарезена отвътре, за да не могат децата да излизат вън, миличките. Влезте, моля ви, мистър Бъмбл, влезте.
Макар и тази покана да бе придружена с поклон, който би могъл да смекчи дори сърцето на черковен настоятел, той съвсем не успя да трогне клисаря.
— Смятате ли, че държанието ви е достатъчно почтително и редно, мисис Ман — запита мистър Бъмбл, като още по-здраво стисна бастуна си, — да карате черковните чиновници да чакат на градинската ви врата, когато идват тук по енорийска работа, свързана с енорийските сирачета? Съзнавате ли добре, мисис Ман, че вие сте, ако мога така да се изразя, енорийска пълномощница, натоварена с отговорна длъжност?
— Вие сте напълно прав, мистър Бъмбл, но аз само казвах на милите дечица, които така много ви обичат, че идвате да ги видите — отвърна мисис Ман с голямо смирение.
Мистър Бъмбл имаше голямо мнение за ораторските си способности и за собствената си значимост. Сега той бе успял да покаже първото и да потвърди второто, така че можеше да се успокои.
— Добре, добре, мисис Ман — отвърна той с по-кротък глас. — Може и да е така, може и да е така. Въведете ме вътре, мисис Ман, тъй като дойдох по работа и имам да ви казвам нещо.
Мисис Ман покани клисаря в малка гостна стая с тухлен под, предложи му да седне, учтиво положи триъгълната му шапка и бастуна на масата пред него. Мистър Бъмбл избърса потта, избила по челото му от дългия път, погледна мило към шапката си и се усмихна. Да, той се усмихна. Черковните прислужници са само хора и мистър Бъмбл се усмихна.