Тримата тъкмо излизаха от тясната уличка недалеч от открития площад в Клеркънуел, когато Хитреца изведнъж се спря и като сложи пръст на устните си, дръпна назад спътниците си с най-голяма предпазливост и бдителност.
— Какво има? — запита Оливър.
— Шт — отвърна Хитреца. — Виждате ли онази дърта гарга до книжарската будка?
— Старият джентълмен отсреща ли? — каза Оливър. — Да, виждам го.
— Ще ни влезе в работа — каза Хитреца.
— Бива си го — забеляза мастър Чарлз Бейтс.
Оливър погледна първо единия, после другия с най-голямо учудване, обаче не му бе позволено да направи каквато и да било забележка, тъй като двете момчета пресякоха крадешком улицата и се промъкнаха съвсем близо до стария джентълмен, към когото бяха насочили вниманието му. Оливър вървеше на няколко крачки зад тях, а като не знаеше дали да продължи, или пък да се върне назад, застана да гледа в безмълвно удивление.
Старият джентълмен имаше много почтен изглед с напудрената си коса и златни очила. Беше облечен в тъмнозелен жакет с черна кадифена яка, имаше бели панталони и носеше под мишницата си изящен бамбуков бастун. Той бе взел книга от будката и четеше с такова увлечение, сякаш се намираше на креслото в собствения си кабинет. Твърде е възможно той да си представяше, че наистина се намира там, тъй като от унесеността му беше ясно, че не вижда нито будката, нито улицата, нито момчетата, накъсо казано, нищо друго освен книгата. Той четеше всичко подред, като обръщаше листа, когато стигнеше края на страницата и започваше следващата, без да пропуща нито ред, напълно погълнат от заниманието си.
Какъв беше Оливъровият ужас и уплаха, когато застанал няколко крачки настрани, с широко отворени очи, той видя Хитреца да вмъква ръка в джоба на стария джентълмен и да изважда оттам носна кърпичка. После я подаде на Чарли Бейтс и двамата свиха зад ъгъла и побягнаха бързо.
Изведнъж цялата тайнственост около носните кърпи, часовниците, скъпоценностите и евреина се разбули пред съзнанието на момчето. Обхваналият го ужас караше кръвта му да гори във всичките му вени и той се почувствува като пламтящ огън. Сетне, смутен и изплашен, той плю на петите си, без да съзнава какво върши, побягна толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.
Всичко това стана в продължение на минута. В момента, когато Оливър започна да бяга, старият джентълмен мушна ръка в джоба си и като не намери там носната си кърпичка, бързо се извърна. Видял момчето да бяга с такава бързина, той, естествено, заключи, че Оливър бе крадецът, и като завика с всичка сила: „Дръжте крадеца!“ — хукна след него с книгата в ръка.
Но старият джентълмен не беше едничкият, който вдигна аларма. Хитреца и мастер Бейтс, не желаейки да привлекат хорското внимание, като се втурнат да тичат из откритата улица, просто се бяха оттеглили в първия вход зад ъгъла. Едва когато чуха виковете и видяха Оливър да бяга, разбраха каква е работата, изскочиха бързо и като завикаха: „Спрете крадеца!“ — взеха също участие в гонитбата, както подобава на добри граждани.
Макар Оливър да бе възпитан от философи, той не бе теоретично запознат с прекрасната аксиома, че инстинктът за самосъхранение е първият природен закон. Ако това му бе известно, той щеше може би да бъде подготвен за настоящата случка. Но тъй като работата не стоеше така, случилото се го изплаши още повече. Така че той бягаше като вятър, а старият джентълмен и двете момчета тичаха и викаха зад него.
— Дръжте крадеца! Дръжте крадеца! — В този звук има някаква магия. Търговецът изоставя тезгяха си и каруцарят колата си, касапинът захвърля сатъра, хлебарят кошницата, млекарят гюмовете, ученикът ашиците, детето играчките. И всички хукват тогава, кой както свари, викат, крещят, дигат олелия, събират минувачи, когато завиват зад ъглите, карат кучетата да лаят, домашните птици да кряскат, а улиците, площадите и дворовете отекват виковете им.
— Дръжте крадеца! Дръжте крадеца! — Викът се подема от стотици гласове и тълпата се увеличава при всеки завой. Хората тичат, цапат в калта, тропат по плочниците; прозорците се отварят, събират се нови преследвачи, читатели изоставят вестникарския роман на най-интересното място, присъединяват се към тълпата, увеличават писъците и дават нова сила на виковете:
— Дръжте крадеца! Дръжте крадеца! — Страстта за преследване е дълбоко внедрена в човешките гърди. Клето, задъхано дете, едва дишащо от изтощение, с изписан по лицето ужас и очи, изпълнени с уплаха, с едри капки пот, стичащи се по страните му, напряга всичките си нерви да изпревари преследвачите. И като продължават да го гонят, те все повече намаляват разстоянието, изявяват радостта си от отслабващите му сили с още по-гръмки викове, крещят и се провикват от доволство.