— Дръжте крадеца! Да, дръжте го, за бога, ако не за друго, поне за милост!
Най-после е задържан! Ловък удар. Паднал е върху плочника. Тълпата се събира ревностно около него. Всеки новопристигнал блъска и мушка останалите, за да го види.
— Стойте настрани! Дайте малко въздух! Глупости! Той не заслужава. Къде е господинът? Ето го, идва. Дайте път на господина! Това ли е момчето, господине? Да.
Оливър лежеше, покрит с кал и прах, а от устата му капеше кръв. Той гледаше изплашено множеството лица, които го заобикаляха, когато най-предните преследвачи учтиво издърпаха и бутнаха стария господин в образувалия се край момчето кръг.
— Да — каза господинът, — боя се, че това е момчето.
— Боите се! — промърмори тълпата. — Хубава работа!
— Клетото дете — каза господинът, — ударило се е.
— Аз сторих това, господине — каза един едър, груб човек, като пристъпи напред. — И хубаво си ударих кокалчетата на пръстите в устата му. Аз го хванах, господине.
Човекът докосна с ръка шапката си и се ухили, като се надяваше да получи нещо за положения труд, но възрастният господин го изгледа недружелюбно и се озърна загрижено наоколо, сякаш самият той възнамеряваше да побегне. И навярно би се опитал да стори това, в какъвто случай би дал повод за нова гонитба, ако в този момент през тълпата не се бе промъкнал един полицай (в такива случаи обикновено той пристига последен), който дръпна Оливър за яката.
— Хайде, ставай — каза той грубо.
— Не бях аз, сър. Наистина, наистина не бях аз. Направиха то две други момчета — каза Оливър, като стисна отчаяно ръце и се огледа наоколо. — Те трябва да са тук някъде.
— О, не, няма ги — каза полицаят. Той искаше да каже това иронично, но то се оказа освен туй и вярно, тъй като Хитреца и Чарли се бяха измъкнали през първия удобен двор на пътя им. — Хайде, ставай!
— Не го удряйте — каза съчувствено възрастният господин.
— О, не, няма да го ударя — отвърна полицаят, като за доказателство му смъкна наполовина сакото. — Хайде, зная те аз тебе; не ми минават такива. Ще се изправиш ли на краката си, дяволче такова?
Оливър, който едва можеше да се държи, направи опит да се задържи на нозете си и полицаят веднага го задърпа за яката след себе си, като крачеше бързо. Господинът вървеше — с тях, отстрани на полицая. А тези от навалицата, които можеха, минаха напред, като от време на време извръщаха глави и зяпаха към Оливър. Момчетата крещяха победоносно и групата продължаваше нататък.
Глава XI
Тук се разправя за полицейския следовател мистър Фанг. Показва се бегло начинът, по който той раздава правосъдие
Простъпката бе извършена в района и дори в голяма близост с бележит полицейски участък. Тълпата имаше удоволствието да придружи Оливър само по една-две улици и през мястото, наречено Мътън Хил, където го поведоха под нисък свод и през мръсен двор в споменатия правораздавателен институт, в който го вкараха през задния вход. Влязоха в малък, постлан с плочи двор. Там видяха едър човек със сноп бакенбарди на лицето и сноп ключове в ръката.
— Сега пък какво има? — запита нехайно човекът.
— Малолетен джебчия — отвърна полицаят, който водеше Оливър.
— Вие ли сте ограбената страна, сър? — запита човекът с ключовете.
— Да, аз съм — отвърна възрастният господин, — обаче не съм уверен дали това момче действително е взело носната ми кърпичка. Аз, аз не държа много да се води следствие.
— Трябва да се явите пред следователя, сър — отвърна човекът. — Негово благородие ще бъде свободен след половин минутка. Хайде, млади обеснико.
Това беше покана, отправена към Оливър, да влезе във вратата, която човекът отключи, докато говореше и която водеше в каменна килия. Там го претърсиха и като не намериха нищо, го затвориха.
Килията беше непоносимо мръсна, тъй като беше понеделник сутрин, а преди това тя бе обитавана от шестима пияници, които от събота вечер бяха преместени другаде. Но това не е нищо. В нашите полицейски участъци всяка вечер затварят мъже и жени, обвинени в най-дребни простъпки — думата няма никакво значение — и ги поставят в килии, в сравнение с които тези в Нюгейт, населявани от най-долните престъпници, осъдени на смърт, са истински дворци. Нека всеки, който се съмнява, да сравни двата вида затвори.
Когато ключът заскърца в ключалката, възрастният господин изглеждаше почти толкова печален, колкото и Оливър. Той погледна с въздишка книгата, която беше невинната причина на цялото това премеждие.