— Има нещо в лицето на това момче — каза сам на себе си възрастният господин, когато крачеше бавно навън и си почукваше замислено брадичката с корицата на книгата, — има нещо, което ме трогва и интригува. Дали е невинен? Така ми изглежда. А освен това — възкликна възрастният господин, като се спря съвсем внезапно и се загледа към небето, — мили боже! Къде другаде съм виждал подобен на неговия поглед?
След като постоя замислен в продължение на няколко минути, възрастният господин влезе, все така замислен, в една задна стаичка-преддверие, където се влизаше направо от двора. А там, като се оттегли в един ъгъл, той прекара през паметта си дълга редица лица, върху които от много години бе простряна тъмна завеса. „Не — каза си възрастният господин, поклащайки глава, — трябва да е само въображение.“
Той отново си ги припомни едно по едно. Бе ги извадил от забравата и сега не беше лесно да ги покрие с мъртвешки саван, който тъй дълго ги бе скривал. Тук имаше лица и на приятели, и на врагове, и на мнозина, които бяха почти чужди хора, надничащи натрапчиво от тълпата, имаше лица на млади и цъфтящи момичета, които сега бяха стари жени; имаше лица, засипани и изменени от гробищната пръст, които обаче споменът, по-мощен от нея, все още кичеше със старата им свежест и красота, като оживяваше блясъка на очите, ведростта на усмивката и лъчистото сияние на душата, проникващо през глинената й маска. И тази сила на спомена шепнеше за красотата отвъд гроба, променена, но само за да стане още по-голяма, и отнета от земята, само за да бъде издигната като факел, който разпръсква меката си и нежна светлина по пътя към рая.
И възрастният господин не можеше да си припомни и едно лице, чиито черти да са близки с тези на Оливър. И той въздъхна тежко над спомените, които бе пробудил. Но тъй като за свое щастие беше разсеян стар господин, той отново ги зарови в страниците на прашната книга.
Стресна го докосване по рамото, с което човекът с ключовете, го покани да го последва в канцеларията. Той затвори бързо книгата и веднага бе въведен пред внушителната особа на бележития мистър Фанг.
Канцеларията представляваше зала с облицовани стени. Мистър Фанг седеше зад преградка на горния й край; от едната страна на вратата имаше нещо като дървена ложа, в която вече бяха наместили клетия Оливър, съвсем разтреперан пред събуждащата страхопочитание гледка.
Мистър Фанг беше мършав човек на средна възраст, с дълъг гръб и вцепенен врат. Той нямаше много коса, а и тази, която имаше, растеше по задната част и отстрани на главата му. Лицето му беше строго и много зачервено. Ако наистина не притежаваше навика да пие повече, отколкото бе добре за него, той би могъл да заведе дело против лицето си за клевета и тогава сигурно би го осъдил да му заплати вреди и загуби.
Възрастният господин се поклони почтително, пристъпи към писалището на следователя и показа визитната си картичка, като заяви: „Ето името и адреса ми“. Сетне се оттегли една-две крачки назад и с още едно учтиво кимване зачака да го разпитат.
Така се случи, че точно в този момент мистър Фанг преглеждаше уводната статия в един сутрешен вестник, която коментираше скорошно негово решение, като за триста и петдесети път привличаше върху него вниманието на министъра на вътрешните работи. Той беше нервиран и вдигна глава, ядосан и намръщен.
— Кой сте вие? — запита мистър Фанг.
Учуден, възрастният господин посочи картичката си.
— Господин полицай! — каза мистър Фанг, като подхвърли презрително картичката заедно с вестника. — Кой е този човек?
— Името ми, сър — каза възрастният господин, като приказваше като истински джентълмен, — името ми, сър, е Браунлоу. Позволете ми да запитам как е името на този полицейски следовател, който незаслужено и без каквото и да било предизвикателство обижда един почтен човек, като се възползува от длъжността, която заема? — С тези думи мистър Браунлоу се огледа из залата, сякаш търсеше някой, които би му дал исканото сведение.
— Господин полицай — каза мистър Фанг, като захвърли настрана вестника, — в какво е обвинен този човек?
— Не е обвинен абсолютно в нищо, ваше благородие — отвърна полицаят. — Той се явява като страна срещу момчето, ваше благородие.
Негово благородие знаеше това много добре, но то беше удобен и безопасен начин да раздразни възрастния господин.
— Явява се като страна срещу момчето ли? — каза Фанг, като изгледа надменно мистър Браунлоу от глава да пети. — Нека положи клетва.
— Преди да се закълна, аз моля да кажа една дума — каза мистър Браунлоу, — а именно това, че абсолютно никога не бих могъл да повярвам, че…