— Дръжте си езика, сър! — каза остро мистър Фанг.
— Няма да го държа, сър! — отвърна старият джентълмен.
— Дръжте си езика или ще ви изпъдя още тази минута от залата! — каза мистър Фанг. — Вие сте дързък и нахален човек. Как смеете да се карате на полицейски следовател!
— Какво! — възкликна възрастният господин, като почервеня.
— Накарайте този човек да положи клетва! — каза Фанг на чиновника. — Няма да чуя нито дума повече. Нека положи клетва.
Мистър Браунлоу бе силно възмутен, но като си помисли, че ако даде израз на чувствата си, може би ще навреди на момчето, той потисна негодуванието си и веднага положи клетвата.
— А сега — каза Фанг, — какво е обвинението срещу това момче? Какво имате да казвате, сър?
— Бях застанал пред книжарска будка … — започна мистър Браунлоу.
— Дръжте си езика, сър — каза мистър Фанг. — Полицай! Къде е полицаят! Хей, нека полицаят се закълне. А сега кажете каква е тази работа.
Полицаят разправи с подобаващо смирение как бе заловил момчето, как го бе претърсил и не бе намерил нищо у него, и как това е едничкото, което знае по тази работа.
— Има ли свидетели? — запита мистър Фанг.
— Няма, ваше благородие — отвърна полицаят.
Мистър Фанг постоя безмълвно известно време, а сетне, като се обърна към ищеца, каза с напиращ гняв:
— Човече, имате ли намерение да обясните в какво обвинявате това момче, или не? Заклели сте се и ако продължавате да стоите тук и да отказвате да дадете показания, ще ви накажа за неуважение към съда. Ще го направя по…
По какво или що, никой не можа да разбере, тъй като секретарят и тъмничарят се изкашляха високо тъкмо в подходящия момент и първият изпусна една тежка книга на пода, като по този начин, случайно, разбира се, не даде възможност да се чуе какво бе казал мистър Фанг.
С много прекъсвания и многократно нанесени му обиди мистър Браунлоу успя да изложи обвинението си, като подчерта, че в момент на изненада той подгонил момчето, защото го видял да бяга, след което изрази надеждата, че ако следователят сметне какво момчето, макар и да има някаква връзка с крадци, не е в действителност крадецът, той ще се отнесе към него толкова снизходително, колкото му позволява законът.
— Момчето вече е наранено — каза в заключение възрастният господин — и аз се боя — прибави той много енергично, като погледна към следователя, — и аз се боя, че е болно.
— О, да, не се съмнявам! — каза мистър Фанг подигравателно. — Хайде, хайде, без номера, малък нехранимайко. Такива тук не минават. Как ти е името?
Оливър се опита да отговори, обаче езикът му се беше схванал. Той беше смъртно бледен, сякаш цялата зала се въртеше пред очите му.
— Как ти е името, закоравял престъпнико? — запита мистър Фанг. — Полицай, как му е името?
Тези думи бяха отправени към възпълен възрастен човек, с жилетка на резки, застанал до масата на полицейския следовател. Той се наведе над Оливър и повтори въпроса, но като видя, че момчето не е в състояние да схване какво го питат, и като знаеше, че мълчанието му само ще разгневи още повече следователя и ще отежни присъдата, опита се да налучква.
— Момчето казва, че се нарича Том Уайт, ваше благородие — каза добросърдечният ловец на крадци.
— Аха, значи не иска да говори, така ли? — каза Фанг. — Много добре, много добре. Къде живее?
— Където намери, ваше благородие — отвърна човекът, като пак даде вид, че се вслушва в думите на Оливър.
— Има ли родители? — попита следователят.
— Той казва, че са умрели, когато бил малък, ваше благородие — беше налучканият отговор.
При тази точка от разпита Оливър вдигна глава и като се огледа наоколо с умоляващи очи, помоли със слаб глас за глътка вода.
— Глупости! — каза мистър Фанг. — Не се опитвай да ме правиш на балама.
— Действително мисля, че момчето е болно — възрази полицаят.
— Аз знам тези работи по-добре — каза мистър Фанг.
— Господин полицай, помогнете му — каза старият джентълмен, като вдигна инстинктивно ръце, — той ще падне.
— Полицай, стойте настрана — извика Фанг. — Нека пада, ако желае.
Оливър се възползува от това мило позволение и падна безчувствен на пода. Чиновниците в залата се изгледаха, но никой не посмя да се помръдне.
— Знаех си, че се преструва — заяви Фанг, сякаш това беше неопровержимо доказателство на факта. — Нека си лежи там, скоро ще му омръзне.
— Как възнамерявате да приключите следствието, сър? — запита секретарят с нисък глас.
— По спешност — отвърна мистър Фанг. — Осъждам го на три месеца — тежък физически труд, разбира се. Изпразнете залата.