Отвориха вратата за тази цел и двама мъже тъкмо се готвеха да отнесат безчувственото момче в килията, когато един възрастен мъж, с почтен, но беден вид, облечен във вехт черен костюм, се втурна бързо в залата и пристъпи към масата на следователя.
— Спрете, спрете! Не го изнасяйте! За бога, спрете за минутка! — завика новодошлият, задъхан от бързане.
Макар че високопоставените длъжностни лица в тези институти упражняваха прибързана и произволна власт върху свободите, доброто име и дори живота на поданиците на нейно величество, особено на тези от бедните слоеве; и макар и в тези места всекидневно да се правят такива номера, каквито могат да накарат дори ангелите да заплачат, те са затворени за публиката освен посредством това, което изнася всекидневната преса (или поне тогава беше така). Така че мистър Фанг се възмути немалко, когато видя един неканен господин да влиза така шумно и непочтително.
— Какво е това? Какво е това? Изпъдете този човек. Махни се от залата! — извика мистър Фанг.
— Настоявам да говоря! — извика човекът. — Няма да се оставя да ме изпъдите. Аз видях всичко. Книжарската будка е моя. Настоявам да положа клетва. Няма да позволя да ме спрете. Мистър Фанг, вие трябва да ме изслушате. Не бива да ми отказвате това, сър.
Човекът имаше право. Държанието му беше решително и работата ставаше сериозна, така че не можеше да бъде потулена.
— Нека човекът положи клетва — изръмжа мистър Фанг грубо. — А сега, човече, какво имаш да казваш?
— Ето какво — отвърна човекът. — Аз видях три момчета: подсъдимия и две други. Когато този джентълмен четеше, те се помайваха на отсрещната страна на улицата. Кражбата бе извършена от едно от другите две момчета. Видях го много добре. Видях също така как това силно изненада и порази обвиняемия. — Тъй като достойният будкаджия бе успял вече малко да си отдъхне, той изложи по-свързано точните обстоятелства на кражбата.
— Защо не дойдохте тук по-рано? — запита Фанг след малко мълчание.
— Нямаше кого да оставя в дюкяна — отвърна човекът. — Всеки, който би могъл да ми помогне, се бе присъединил към преследвачите. Едва преди пет минути можах да намеря кой да ме замести. Тичах по целия път дотука.
— Страната, която води обвинението, се беше зачела, така ли? — запита Фанг след ново мълчание.
— Да — отвърна човекът. — Същата тази книга, която държи в ръката си.
— A-ха, тази книга, така ли? — каза Фанг. — Тя заплатена ли е?
— Не, не е — отвърна човекът с усмивка.
— Боже мой, съвсем забравих за това! — възкликна невинно разсеяният стар джентълмен.
— Точно човек, на когото подобава да обвинява бедното момче в кражба! — каза Фанг, като направи комичен опит да изглежда човечен. — Смятам, сър, че сте влезли във владение на тази книга при много подозрителни и непочтени обстоятелства и трябва наистина да се чувствате щастлив, че собственикът на вещта се отказва да води съдебно преследване. Нека това ви бъде за урок, човече, иначе законът може все пак да ви хване. Момчето е свободно. Махайте се от залата.
— Дявол да ме вземе! — извика старият джентълмен, като изля гнева, който тъй дълго бе възпирал. — Дявол да ме вземе!
— Махайте се от залата! — каза полицейският следовател. — Чувате ли? Опразнете залата! — обърна се той към чиновниците си.
Заповедта бе изпълнена и възмутеният мистър Браунлоу бе изведен навън, с книгата в една ръка и бамбуковия бастун в другата, обхванат от силна ярост и негодувание. Той стигна двора и тогава възмущението му се изпари моментално. Малкият Оливър Туист лежеше по гръб на плочите, с разкопчана риза и с наквасени с вода слепи очи. Лицето му бе мъртвешки бледо и студени тръпки разтърсваха цялото му тяло.
— Горкото момче! Горкото момче! — каза мистър Браунлоу, като се наведе над него. — Хей, нека някой извика файтон, моля ви. Веднага!
Пристигна един файтон и като положи грижливо Оливър на едното седалище, старият джентълмен влезе и седна на другото.
— Мога ли да ви придружа? — запита книжарят, като надзърна във файтона.
— Боже мой, да, драги господине — каза бързо мистър Браунлоу. — Съвсем ви забравих. Боже, боже! И тази нещастна книга все още е у мене. Скачайте вътре. Горкото дете! Нямаме време за губене.
Книжарят се качи и файтонът потегли.
Глава XII
Тук се разправя как се погрижиха за Оливър Туист по-добре, отколкото когато и да било по-рано. Разказвачът се връща при веселия стар джентълмен и неговите млади приятели