Файтонът изтопурка почти по същите места, които Оливър бе преминал, когато най-напред бе влязъл в Лондон с Хитреца, и като взе друга посока при Илингтън, най-после спря пред спретната къща, в тиха сенчеста улица близо до Пентонвил. Тук, без да се губи време, приготвиха легло, в което положиха грижливо и удобно Оливър под надзора на мистър Браунлоу. Грижеха се за него с нежност и старание, които просто нямаха граници.
Но в продължение на много дни Оливър остана безчувствен към всичката тази доброта, проявена от неговите нови приятели. Слънцето изгряваше и залязваше много дни подред, а момчето продължаваше да лежи простряно на леглото си, като се топеше от сухия и изтощителен пламък на треската. Червеят не свършва с по-голяма сигурност своята работа върху умрялото тяло, отколкото прави това този бавно пълзящ огън върху живото.
Изтощен, слаб и бледен, той най-после се събуди от дългия и неспокоен сън. Като се надигна немощен от леглото, подпрял глава на разтрепераната си ръка, той се огледа загрижено наоколо.
— Коя е тази стая? Къде са ме довели? — каза си Оливър. — Това не е мястото, в което легнах да спя.
Тъй като беше много отпаднал и изтощен, той изрече тези думи със слаб глас, обаче те бяха веднага чути. Завесата при главата му се отдръпна и една стара жена с майчински вид, много спретнато и чисто облечена, се вдигна от близкото кресло, в което седеше с ръкоделие в ръка.
— Полекичка, миличък — нежно каза старата жена. — Трябва да седиш съвсем мирен, иначе пак ще се разболееш, а ти беше много болен, едва ли не безнадеждно. Хайде, легни си отново; това се казва добро дете. — С тези думи старата жена положи много нежно Оливъровата глава на възглавницата и като поглади косата му и я отмахна от челото, вгледа се в лицето му с такава доброта и обич, че той не можа да се удържи и сложи малката си изсъхнала ръчица в нейната, като я притегли около шията си.
— Боже всемогъщи! — каза старата жена със сълзи на очи. — Колко е благородно това миличко момче. Хубаво същество! Какво ли би почувствувала майка му, ако бе седяла тъй дълго край леглото му, както мене, и го видеше сега!
— Може би тя наистина ме вижда — прошепна Оливър, като прилепи длани една до друга, — може би наистина тя е седяла до леглото ми. Едва ли не чувствувам, че действително е било така.
— Това е от треската, миличък — каза нежно старата жена.
— Навярно — отвърна Оливър, — тъй като раят е много далеч и там хората са твърде щастливи, за да дойдат и седнат край леглото на едно бедно момче. Но ако е знаела, че съм бил болен, тя сигурно ме е съжалявала, дори и там, защото и самата тя е била много болна, преди да умре. Но не е възможно тя да знае нещо за мене — прибави Оливър след миг мълчание. — Ако ме бе видяла как страдам, това би я опечалило, а пък когато съм я сънувал, винаги е изглеждала щастлива и засмяна.
Старата жена не отвърна на това, но като избърса най-напред очите си, а после и падналите на юргана очила, сякаш и те бяха част от лицето й, донесе на Оливър някакво разхладително питие, а сетне го погали по бузата и му поръча да лежи мирно, ако не желае отново да се разболее.
И така Оливър лежеше съвсем мирно, отчасти, защото имаше ревностното желание да слуша всичко казано от добрата стара жена, и отчасти, защото, искрено казано, той беше напълно изтощен от това, което вече бе казал. Скоро потъна в лека дрямка, от която го събуди светлината на една свещ, която бяха донесли до леглото му и която освети един господин с голям златен часовник в ръка. Часовникът тиктакаше високо, а господинът опипа пулса му и каза, че сега е много по-добре.
— Ти наистина се чувствуваш по-добре, нали, миличък? — каза господинът.
— Да, сър, благодаря ви — отвърна Оливър.
— Да, знам, че си по-добре — каза господинът. — А също така си и гладен, нали?
— Не, сър — отвърна Оливър.
— Хм — каза господинът. — Така е, знам, че не си гладен.
— Той не е гладен, мисис Бедуин — каза господинът с мъдър вид.
Старата жена кимна почтително с глава, сякаш искаше да каже, че смята доктора за много учен човек. Той, изглежда, беше на същото мнение.
— Нали ти се спи, милото ми? — каза лекарят.
— Не, сър — отвърна Оливър.
— Така е — каза лекарят с много мъдър и доволен вид — Не ти се спи. И не си жаден. Нали?
— Доста съм жаден, господине — отвърна Оливър.
— Точно каквото очаквах, мисис Бедуин — каза докторът. — Много естествено е да се чувствува жаден. Можете да му дадете малко чай, госпожо, и малко препечен хляб, обаче без масло. Не го дръжте на много топло, но внимавайте да не му е много студено. Ще бъдете така добра, нали?
Старата жена направи малък реверанс. След като опита разхладителното питие и даде вещото си одобрение, докторът си излезе бързо, а обувките му заскърцаха важно надолу по стълбата.