Скоро след това Оливър отново задряма. Когато се пробуди, часът беше почти дванадесет. Старата дама му пожела нежно лека нощ и го остави на грижите на дебела възрастна жена, която току-що беше дошла и бе донесла в неголям вързоп малък молитвеник и голяма нощна шапка. Като сложи последната на главата си, а молитвеника на масата, старата жена каза на Оливър, че е дошла да дежури при него, след което притегли стола си до огъня. Тя ту изпадаше в кратка дрямка, ту се олюляваше напред или пък се задавяше и издаваше най-различни звуци. Те имаха само това последствие, че я караха да си почесва усилено носа и сетне отново да заспива.
Нощта преваляше бавно. Оливър лежа буден известно време, като броеше светлите кръгове, образувани върху тавана от абажура на свещта, или пък лениво проследяваше с поглед заплетените шарки по стените. Имаше нещо много тържествено в тъмнината и в дълбоката тишина на стаята. Тъй като те събудиха в ума на момчето мисълта, че в продължение на много дни и нощи смъртта бе дохождала там и все още би могла да изпълни това място със своето мрачно и страшно присъствие, то обърна лице към възглавницата и горещо се помоли на бога.
Постепенно момчето потъна в този дълбок и спокоен сън, който идва само след избавяне от неотдавнашни страдания — тази сладка и ободряваща почивка, от която на човек просто не му се иска да се събуди. И ако това е смъртта, кой би желал да се събуди отново за борбите и мъките на живота, за неговите грижи за настоящето, за безпокойствата за бъдещето и най-вече за мъчителните спомени от миналото!
Светлият ден отдавна бе настъпил, когато Оливър отвори очи. Той се чувствуваше весел и щастлив. Кризата на болестта бе благополучно преминала. Той отново принадлежеше на света.
След три дни вече можеше да седи в кресло, удобно подпрян с възглавници, и тъй като все още бе твърде слаб да върви мисис Бедуин го бе занесла долу в малката домакинска стаичка, която й принадлежеше. След като го сложи да седне до огъня, старата жена също седна и понеже много се радваше, като го гледаше колко по-добре е сега, тя се разплака несдържано.
— Не ми обръщай внимание, миличък — каза старата жена. — Това са само сълзи на облекчение. Ето, мина ми вече и се чувствувам съвсем добре.
— Вие сте много, много добра към мене, госпожо — каза Оливър.
— Това няма никакво значение, миличък — каза старата жена. — То няма нищо общо със супата ти, а вече е време да ти я дам. Докторът каза, че мистър Браунлоу може да дойде тази сутрин да те види и ние трябва да изглеждаме колкото може по-добре, тъй като колкото по-хубав вид имаме, толкова по-доволен ще бъде той. — И като каза това, старата жена се залови да стопли супа в тенджерка, която Оливър реши, че е достатъчно силна за цял обед най-малко на триста и петдесет питомци от бедняшкия дом.
— Обичаш ли картини, миличко? — запита старата жена, като видя какъв вперен поглед бе отправил Оливър към портрета, окачен на стената точно срещу стола му.
— Не мога да бъда сигурен в това, госпожо — каза Оливър, без да сваля очи от платното. — Виждал съм толкова малко картини, че и сам аз не зная дали ги обичам. Какво красиво и мило лице има тази дама!
— Ох — възкликна старата жена, — художниците винаги рисуват дамите по-хубави, отколкото са в действителност, иначе няма да имат никакви клиенти, мое дете. Човекът, който е измислил машина за снимане на портрети, би трябвало да знае, че тя никога не ще има успех, тъй като е твърде честна. Да, твърде честна — каза старата жена, като се засмя от сърце на собственото си остроумие.
— Това — това истински образ ли е, госпожо? — запита Оливър.
— Да, портрет е — каза старата жена, като вдигна за миг очи от супата.
— Чий? — запита Оливър.
— Не знам това, мило дете — отвърна добродушно старата жена. — Предполагам, че дамата не е нито моя, нито твоя позната. Изглежда, че ти харесва.
— Толкова е мила — отвърна Оливър.
— Да не би нещо да те плаши? — каза старата жена, като забеляза учудена изпълнения със страхопочитание поглед, с който детето разглеждаше портрета.
— О, не, не — отвърна Оливър, — но очите й изглеждат тъй тъжни, и както съм седнал тук, просто като че ли са отправени към мене. Това кара сърцето ми да тупа по-силно, сякаш картината е жива и иска да ми заговори, но не може — прибави с тих глас Оливър.
— Господи помилуй! — възкликна сепнато старата жена. — Не говори така, мое дете. След болестта си станал, възбудим. Нека да ти преместя стола от другата страна и тогава няма да е пред очите ти. Ето, така! — каза старата жена, като направи, каквото бе намислила. — Сега поне не я виждаш.