— Не трябва да се обиждате от това, което ще кажа — забеляза мисис Ман с пленителна сладост в гласа си. — Вие сте изминали доста дълъг път, ако не беше така, нямаше да го споменавам. Следователно няма да откажете да вземете една капчица нещичко, нали, мистър Бъмбл?
— Нито капка, нито капка — отвърна мистър Бъмбл, като махна с дясната си ръка с достойнство, но спокойно.
— О смятам, че ще вземете — каза мисис Ман, която бе доловила тона на отказа и движението, с което той бе придружен.
— Само една малка капчица, с малко студена водица и бучка захар.
Мистър Бъмбл се изкашля.
— Вижте, само една съвсем малка капчица — повтори мисис Ман убедително.
— Какво е? — запита клисарят.
— Ами това, от което съм длъжна да имам по малко подръка, за да слагам понякога в чая на миличките дечица, когато не се чувстват добре, мистър Бъмбл. Само джин.
— Давате ли на децата чай с джин, мисис Ман? — запита той, като проследи със заинтересуван поглед как жената приготовлява питието.
— Ох, да ми ги благослови господ, разбира се, че им давам, макар и да е доста скъпо — отвърна бавачката. — Не бих могла да гледам как страдат пред собствените ми очи, сър.
— Не — каза съчувствено мистър Бъмбл, — разбира се, че не бихте могла. Вие сте човеколюбива жена, мисис Ман. (Точно в този момент тя сложи пред него чашата.) При пръв удобен случай ще спомена това пред настоятелството, мисис Ман. (И той притегли чашата към себе си.) Вие имате сърце на истинска майка, мисис Ман. (Той разклати питието.) Аз, аз пия с радост за вашето здраве, мисис Ман. — При тези думи той глътна половината.
— А сега да поговорим по работа — каза клисарят, като извади кожен портфейл. — Детето, което беше кръстено Оливър Туист, днес навършва девет години.
— Господ да го благослови — прибави мисис Ман, като си обърса лявото око с края на престилката.
— И въпреки предложената награда от десет лири, която по-късно беше увеличена на двадесет, въпреки най-усърдните, дори, бих казал, нечовешки усилия от страна на черковната община — продължи мистър Бъмбл, — ние все още не сме успели да открием кой е баща му, нито пък името и положението на майка му.
Мисис Ман вдигна учудено ръце, но след като се замисли за миг, прибави:
— Тогава как изобщо той има име?
Клисарят се изпъчи гордо и каза:
— Аз го измислих.
— Вие, мистър Бъмбл!
— Аз, мисис Ман. Ние наименуваме нашите любимци по азбучен ред. Последният беше С — Суибл; аз го нарекох така. Този пък беше Т — Туист; и него аз кръстих. Следващият ще бъде Унуин, а после Филкинс. Приготвил съм си имена до края на азбуката. Имам си дори в запас, така че да мога да я повторя още веднъж, когато стигнем до последната буква.
— Та вие сте бил цял литератор, сър — каза мисис Ман.
— Така, така — каза клисарят, явно доволен от комплимента. — Може и да съм. Може и да съм, мисис Ман. — След това той довърши питието и прибави: — Тъй като Оливър е твърде голям, за да остане повече тук, настоятелството е решило да го върне отново в приюта. Самият аз съм дошъл да го заведа там. Така че нека дойде веднага при мене.
— Ще ви го доведа ей сега — каза мисис Ман, като напусна стаята, за да изпълни заповедта.
Оливър, който до това време бе успял да премахне такава част от външния пласт на наслоената по лицето и ръцете му чернилка, каквато би могла да се отстрани с едно измиване, бе заведен в стаята от благородната си покровителка.
— Поклони се на господина, Оливър — каза мисис Ман.
Оливър направи поклон, който раздели между седналия на стола клисар и сложената на масата шапка.
— Ще дойдеш ли с мене, Оливър? — запита го мистър Бъмбл с тържествен глас.
Оливър тъкмо щеше да каже, че би отишъл с пълна готовност с когото и да било където и да било, когато погледна нагоре и забеляза мисис Ман, застанала зад стола на клисаря, да му сочи заплашително свития си юмрук. Той веднага схвана намека. Този юмрук твърде често бе опитвал силата си върху тялото му, така че сега не можеше да не се наложи и на съзнанието му.
— А тя ще дойде ли с мене? — запита нещастният Оливър.
— Не, тя не ще може да стори това — отвърна мистър Бъмбл, — обаче от време на време ще идва да те вижда.
Това не беше голяма утеха за детето. Но колкото и малък да беше, той имаше достатъчно разум да се сети колко необходимо е да се престори, че изпитва голяма мъка при раздялата си с мисис Ман. Не беше никак трудно за момчето да предизвика сълзи в очите си. Гладът и споменът за неотдавна минали страдания могат лесно да накарат едно дете да заплаче. И Оливър наистина заплака съвсем естествено. Мисис Ман го обсипа с милувки и освен това му даде нещо, от което детето се нуждаеше много повече — парче хляб с масло. Тя стори това, за да не изглежда той прекалено гладен, когато стигне в приюта. С парчето хляб в ръка и с малката кафява приютска шапка на главата Оливър бе отведен от мизерния дом, където нито блага дума, нито мил поглед бяха озарили мрака на детските му години. Но въпреки това, разкъсван от мъка, каквато само децата могат да изпитват, той избухна в неудържим плач, когато градинската врата се затвори зад него. Колкото и неприветливи да бяха малките другарчета по нещастие, които той напущаше, все пак те бяха едничките му досегашни приятели, и чувството, че е съвсем самичък в безкрайния широк свят, се загнезди за първи път в сърцето на малкото момче.