Клетият Оливър! Той едва ли мислеше, докато спеше щастливо, без да усеща какво става наоколо му, че този именно ден настоятелството беше взело решение, което щеше да окаже най-осезателно влияние върху цялото му бъдеще. Ето какво беше решението:
Членовете на това черковно настоятелство бяха много мъдри, дълбоки и философски настроени хора. И когато се случваше да спрат вниманието си на приюта за скитници и бездомни, те изведнъж идваха до заключение, каквото никога не би дошло на ума на обикновените хора, а именно, че бедняците просто обичаха приюта. Той не бе нищо друго освен едно обществено заведение за бедните класи, гостилница, в която нищо не се плаща, място, където през цялата година можеш свободно да получаваш закуска, обед, следобеден чай и вечеря. Това беше не приют, а просто рай от камъни и тухли, в който имаше само забавления без никаква работа. „Охо! — казаха си този ден членовете на настоятелството с многозначителни погледи; — Ние сме хората, които ще оправят тази работа, на всичко това ще се сложи край, и то в най-скоро време.“ И те изработиха правило, според което на всички бедни хора се даваше възможност (никого не принуждаваха, разбира се) да бъдат уморявани от глад — бавно, в приюта, или бързо — вън от него. За постигане на тази цел те сключиха договор с водоснабдителните вла-сти да им дават неограничено количество вода и с един производител на царевично брашно да им доставя периодично малки количества от стоката си. От последната се правеше каша за три яденета дневно, в които два пъти седмично се слагаше по една глава лук на човек, а в неделен ден се прибавяше и по половин кифла. Съставиха и много други мъдри и човечни правила, с които доста уреждаха положението на нуждаещите се от помощ жени. Върху тях няма защо да се спираме. Любезно се натовариха и с длъжността да развеждат бедни женени хора, за да не става нужда последните да водят скъпи дела пред съдилищата. И вместо да принудят един баща да се грижи за децата си, те просто вземаха от него семейството му и отново го правеха ерген. Едва ли може да се каже колко хора, от всички класи на обществото, биха търсили облекчение на положението си посредством действието на последните две разпоредби само ако те нямаха нищо общо с приюта. Членовете на настоятелството обаче бяха разумни хора и се бяха погрижили и за това. Помощта, която се даваше, беше неразривно свързана с приюта и с кашата, а това плашеше хората.
През първите шест месеца, след като преместиха Оливър в приюта, системата вървеше отлично. Отначало тя се оказа доста скъпа поради увеличената сметка на собственика на погребалния магазин, както и от необходимостта да се търсят нови дрехи за бедняците, тъй като парцалите висяха от сухите им тела, които ставаха още по-слаби и кокалести след едно-две седмично хранене с каша. Колкото повече изтъняваха питомците на приюта, толкова по-бързо намаляваше и броят им, а това караше настоятелството да изпада в екстаз.
Стаята, в която се хранеха момчетата, беше дълга каменна зала, с голям меден казан, поставен на огнище на горния й край. По време на ядене надзирателят, облечен в специална престилка и подпомаган от една или две — жени, разсипваше кашата от казана. При този пир всяко момче получаваше по една порция, освен когато имаше някакъв голям обществен празник, в какъвто случай на всекиго даваха и по две и половина унции хляб. Паничките на момчетата никога не се нуждаеха от измиване. Децата така ги излъскваха с лъжиците си, че те отново светваха. Когато свършваха това действие (а то не им отнемаше много време, тъй като лъжиците бяха толкова големи, колкото паничките), децата продължаваха да седят на масата си, като вперваха такъв напрегнат поглед в казана, сякаш искаха да изядат и самите тухли, от които беше направено огнището. Междувременно те се залавяха най-усърдно да облизват пръстите си, за да изядат и случайните капчици каша, които биха могли да се полепят по ръцете им. Обикновено всички момчета имат много голяма охота за ядене. В продължение на три месеца Оливър Туист и другарчетата му изпитваха мъките на бавното изтощаване от глад. Най-после липсата на храна така ги подлуди и освирепи, че едно от момчетата, израснало високо за възрастта си и съвсем несвикнало на подобен живот (тъй като баща му бе имал малка гостилничка), мрачно загатна на другарите си, че ако не му дават по още една паница каша дневно, има опасност да изяде момчето, което спеше до него и което беше слабичко дете на съвсем крехка възраст. Очите му имаха такова диво и лакомо изражение, че момчетата веднага му повярваха. Направиха съвещание и решиха да хвърлят жребие, за да се определи кой ще трябва да отиде вечерта след ядене при надзирателя и да поиска втора порция каша; падна се на Оливър Туист.