Вечерта дойде, момчетата заеха местата си. Надзирателят, облечен в готвашката си униформа, застана до казана; помощничките му се наредиха зад него. Раздадоха кашата; преди да почнат кратката вечеря казаха дълга молитва. Кашата изчезна, момчетата си зашушукаха нещо и намигнаха на Оливър, а непосредствените му съседи го смушкаха. И понеже той беше само дете, гладът го беше ожесточил, а страданието — направило безразсъден. Той стана от масата и като се приближи до надзирателя с лъжица и паница в ръка, каза, поизплашен от собствената си смелост:
— Моля, сър, аз искам още.
Надзирателят беше дебел, здрав човек, но тези думи го накараха на пребледнее силно. В продължение на няколко секунди той гледаше малкия бунтовник със съвсем слисан от учудване поглед, като се подпря на казана, докато се съвземе. Помощничките му се вцепениха от изумление, а момчетата от страх.
— Какво! — продума най-после надзирателят със слаб глас.
— Моля, сър — отвърна Оливър, — искам още малко.
Надзирателят замахна с лъжицата да удари Оливър по главата, сграбчи го в ръцете си и извика със силен глас клисаря.
Настоятелството беше се събрало тържествено на заседание, когато мистър Бъмбл се втурна в стаята в състояние на силна възбуда и като се обърна, към господина на високия стол, каза:
— Мистър Лимбкинс, извинете за безпокойството! Оливър Туист си е поискал още!
Настана общо раздвижване. Ужас беше изписан на всяко лице.
— Поискал още! — възкликна мистър Лимбкинс. — Успокойте се, мистър Бъмбл, и ми отговорете ясно. Вярно ли разбрах, че е поискал още, след като е изял вечерята, определена му от домакина?
— Да, сър, точно така е направил — отвърна Бъмбл.
— Това момче ще бъде обесено — каза господинът с бялата жилетка. — Сигурен съм, че някой ден непременно ще го обесят.
Никой не оспори мнението на пророчески настроения господин. Започна оживено разискване. Заповядаха веднага да затворят Оливър. И още на следната сутрин залепиха върху външната страна на вратата на приюта обява, с която се предлагаше награда от пет лири на този, който би отървал черковната община от Оливър Туист. С други думи, пет лири и Оливър Туист се предлагаха на този мъж или жена, който би имал нужда от чирак за каквато и да е работа, занаят или професия.
— През целия си живот в нищо не съм бил така дълбоко убеден — каза господинът с бялата жилетка, когато на другия ден почука на външната врата и прочете залепената на нея обява, — никога не съм бил по-дълбоко убеден в нещо, отколкото в твърдението си, че някой ден това момче непременно ще бъде обесено.
Тъй като целта ми е да покажа по-нататък дали господинът с бялата жилетка имаше право, или не, може би бих намалил интереса към този разказ (в случай че той наистина е интересен), ако още сега се осмеля да загатна дали животът на Оливър Туист щеше да има такъв жесток край, или не.
Глава III
Тук се разказва как Оливър Туист без малко щеше да заеме служба, която нямаше да бъде синекурна
В продължение на седмица след като извърши непристойната и безбожна постъпка — да си поиска още, — Оливър лежа затворен в тъмната и самотна стаичка, която му беше определена благодарение на — мъдростта и милостта на настоятелството. На пръв поглед би изглеждало твърде разумно да се предположи, че ако изпитваше подобаващото чувство на уважение към предсказанието на господина с бялата жилетка, той би доказал пророческата дарба на този мъдър джентълмен веднъж завинаги, като завърже единия край на носната си кърпа за една кука на стената и обвие врата си с другия й край. Но за изпълнението на този подвиг съществуваше една пречка: а именно — тъй като носните кърпи се считаха от някои хора за луксозни артикули, тяхната употреба беше забранена за носовете на бедняците чрез специална разпоредба, издадена при пълен състав на настоятелството, тържествено изречена и подкрепена за вечни времена с подписите и печатите им. А още по-голяма пречка за това бяха Оливъровата младост и неговата детска природа. Едничкото нещо, което той можа да стори, беше да плаче горчиво цял ден. А когато дойде дългата и мрачна нощ, той притисна длани до очите си, за да отблъсне тъмнината, и като се сви в ъгъла, опита се да заспи. Но се събуждаше често със стряскане и потрепване, като се присламчваше все по-близо и по-близо до стената, сякаш нейното твърдо и студено докосване би могло да го защити от заобикалящите го мрак и самота.