— Днес никой не се интересува от характера и умния начин на живеене, — въздъхна той. — Ифи е безсърдечна. Аз не смеех, да си го помисля. Ала тъй си е. Всъщност, ако й липсва сърце да ми бъде приятелка, къде й остана Умът.
Мая видя как му се наляха очите и се трогна от това.
Внезапно Курт се раздвижи. Той избърса сълзите си и внимателно се свря зад купчинка пръст, която приятелката му беше измела от къщата си. Мая видя един малък ален дъждовен червей, който се промъкваше през тревичките. Той пълзеше по особен начин. Ту ставаше тънък и дълъг, ту къс и дебел. Червеният връх на тялото му беше от нежни пръстенчета, които безшумно се свиваха и разпущаха. Тя се изплаши много, когато Курт внезапно пристъпи от скривалището си, хвана червея и го разкъса на две половини.
Той нехайно почна да яде половината и не искаше да знае, че се гърчат отчаяно двете части — едната в ръцете му, а другата на земята. Червеят беше съвсем малък.
— Търпение, — каза Курт, — сега ще се свърши!
Но, докато дъвчеше, отново се сети за Ифи, която беше загубил завинаги и едри сълзи потекоха по страни те му.
Малката Мая искрено го съжали.
— Много тъжни неща има по света, — мислеше тя. Из веднъж видя, че едната половина на червея, която Курт в скръбта си беше оставил, почна бързо да се отдалечава.
— Господи, какво е това? — извика Мая тъй силно, че Курт се огледа смаян.
— Дайте ми път! — извика той, като чу глас.
— Ами, че аз не съм застанала на пътя Ви, — отговори Мая.
— Тогава къде сте? — попита той. — Все трябва да сте някъде.
— Тука горе, — извика Мая — в цветето над Вас.
— Вярвам Ви, — каза Курт, — но аз не съм скакалец, н мога да се извивам нагоре, за да видя. Защо изкрещях те?
— Половината червей ще избяга, — извика Мая.
— Да, да — рече Курт и погледна, половината червейче. — Тия животни са много подвижни. Вече се нахраних.
Той захвърли остатъка от червея, който беше в ръцете му и малката частичка бързо се отдалечи в обратна посока.
Мая се зачуди извънредно, ала Курт изглеждаше познава това свойство на червея.
— Не трябва да мислите, че аз ям винаги червеи, — рече той, — ала рози не се намират навред.
— Кажете поне на горкия, де е избягала другата му половина, — обади се Мая, силно развълнувана.
Курт поклати сериозно глава:
— Когато съдбата дели някои, те не трябва да се срещнат, — отвърна той. — Коя сте Вие?
— Аз съм Мая, от рода на пчелите.
— Приятно ми е, — рече Курт. — Аз нямам нищо против пчелите. Защо сте седнали там? Пчелите не правят така. Отдавна ли сте на това място?
— Аз нощувах тук.
— Тъй, — рече Курт недоверчиво, — сигурно имахте дълбок и здрав сън. Сега ли се събудихте?
Мая потвърди, защото забеляза, че на Курт не ще е приятно да знае, че е чула разговора му с Ифи. Тя не искаше да го огорчава.
Курт се разхождаше насам-натам и се мъчеше да погледне нагоре.
— Чакайте, — рече той. — Ако се опра на онова стръкче трева, ще мога да Ви видя, а Вие ще можете да ме погледнете в очите. Нали нямате нищо против?
— Не, — рече Мая, — много ще ми е приятно.
Курт намери едно подходящо стръкче. То беше стъбълцето на едно глухарче и понеже цветето се наклони малко, Мая можа да го види, когато той се изправи на задните си крака и погледна нагоре към нея. Лицето му й се стори приятно и мило. Бръмбарът не беше в първата си младост и беше малко възпълничък. Той се поклони тъй дълбоко, че цветето се наведе.
— Наричам се Курт, от рода на розовите бръмбари.
Малката Мая я досмеша, защото вече знаеше, че Курт е торен бръмбар, но понеже не искаше да го наскърби, премълча си.
— Дъждът не Ви ли вреди? — запита Мая.
— О не, аз съм свикнал на дъжд в розите, там най-|много вали.
Мая се замисли. Трябва да го накаже, задето тъй нахално лъже. Много е суетен тоя господин.
— Курт, — рече тя и се усмихна предпазливо, — каква е тази дупка под листа?
Курт се изплаши.
— Дупка ли? — запита той. — За каква дупка говорите? а много дупки. Кой знае каква дупка е. Не можете си представи колко много дупки има на земята!
Но в скритото смущение, което го беше обзело, се случи нещо страшно.
От старание да замъгли работата и да се покаже, ч уж му е все едно, Курт съвсем се обърка. Мая видя как той падна на гръб и взе да върти ръце и крака жално и безпомощно.
— Умирам! — викаше той. — Не мога да се изправя Няма по-нещастна съдба от моята!
Той се оплакваше толкова високо, че не чуваше утешителните думи на Мая. Опита се да се изправи на краката си. Ала щом помислеше, че се е уловил о мъничките бучки пръст, които едва хващаше, той се прекатурваше върху високия си издут гръб. Картината беше толкова жална, че малката Мая наистина се уплаши за него. Още повече, че той беше съвсем избледнял. И писъците му бяха сърцераздирателни.