— Възпитателка!? — повтори Пукла презрително, — бездруго пак пчела. Кой друг би могъл да надцени толкова много човека. Тази госпожица Касандра, или как се казваше, няма никакви исторически познания. Всички, тия работи за човека, които ми приказвахте сега, нямат никаква цена за нас. Кой може да гледа на света толкова непрактично, колкото вие? Ако не разбирате, че земята е завладяна от мухите, че мухите са най-разпространеният и най-важен род, едва ли някога ще разберете добре и света.
Пукла, възбудена, премина няколко пъти в зигзаги по листа и дърпаше така силно главата си, че Мая се уплаши. От друга страна малката пчела вече забеляза, че няма да научи нищо умно от мухата.
— Искате ли да видите, че имам право? — попита Пукла и си затърка ръцете, сякаш искаше да ги вплете във въже. — Пребройте хората и мухите в една стая. Неочакваният резултат ще Ви изуми.
— Може би имате право, — възрази Мая. — Но не е там работата!
— Ха, добре, че се сетих! Да не ме мислите за тазгодишна? — попита внезапно Пукла.
— Не зная, — отговори Мая.
— Аз презимувах, — забеляза гордо Пукла. — Моята опитност води началото си от леденото време. Така да се каже, тя преминава по средата. Затова съм дошла тук на почивка.
— Важното е, че сте смела — каза Мая.
— О, да — извика Пукла и литна на слънце. — Мухите са най-смелият род, който населява земята. Ние бягаме само, ако така е по-добре, но винаги се връщаме, след като опасността е минала вече. Не сте ли срещали досега човек?
Мая отрече, като погледна под очи недоверчиво мухата. Тя не знаеше още какво точно трябва да й вярва.
— Не, — каза тя, — той не ме интересува.
— Защото не го познавате, миличка! — Да бяхте видели веселата игра, която аз си устройвам в къщи с човека, щяхте да побегнете от завист. Все пак ще Ви разкажа. В стаята ми живее един стар човек, който се грижи за цвета на своя нос чрез някакво особено питие, скрито в бюфета. То мирише упоително и сладко; тръгне ли да го вземе, човекът се усмихва и очите му стават малки. А когато вдигне чашка и започне да пие, той гледа към тавана, дали съм вече там. Аз му кимам. Тогава той прекарва ръка по челото, носа и устата — после ми показва къде трябва да кацна. Той примигва, разтваря уста широко, колкото може, и спуща завесите, за да не ни безпокои обедното слънце. След това ляга на едно легло, което се нарича софа, и започва да издава някакви глухи прегракнали звукове, които навярно смята за хубави. За тях ще приказваме друг път — това е приспивната песен на човека. Но за мене това е знак да се приближа. Първо, аз вземам своя дял от чашата, която ми е оставил. Такава една капчица съдържа нещо съживително — разбирам аз хората. После прелитвам и кацвам на челото на човека. То се намира между носа и косата — служи за мислене. Това се вижда от дългите бръчки, които минават като бразди отдясно наляво и които при мислене се движат, ако нещо хубаво е дошло на ума. Хрумне ли му нещо лошо, вижда се пак там, но тогава браздите са свиват отгоре надолу и носът се набръчква и става по-висок. Щом кацна и затичам по браздите, човекът замахва с ръка във въздуха. Нему се струва, че съм някъде там. Понеже стоя на бръчките, с които мисли, той не може така бързо да разбере, где се намирам всъщност. Най-после се досеща. Изръмжава и посяга към мене. Сега знаете, госпожице Мая — или как се казвате, — че трябва да се внимава. — Аз виждам — ръката иде, но чакам до последния миг. Тогава бързо и ловко побягвам настрана, свивам се и гледам, дали усеща, че съм още на челото. Често това продължава половин час. Вие не можете и да помислите, какво търпение има човекът. Най-после той скача и почва да хока. Ах, какви неблагодарни думи измърморва той! Но какво? Едно благородно сърце не държи сметка за това. Аз хвръквам отново на тавана и слушам колко е той неблагодарен.
— Не мога да кажа, че това ми особено харесва, — произнесе Мая. — Не е ли то безполезно?
— Да не искате да изградя пита мед на носа му? — извика Пукла. — Ви не сте никак остроумна, мила Мая. Правите ли нещо полезно в такъв случай?
Малката Мая се изчерви. Но бързо се опомни, без да остави Пукла да види смущението й.
— Ще дойде ден, в който аз ще направя нещо хубаво и голямо, и то ще бъде добро и полезно — каза тя. — Но най-напред искам да видя какво става по света. Дълбоко в сърцето си усещам, че тъй трябва да бъде.
Малката Мая почувствува, че пламва от надежда и възторг. Но Пукла малко разбираше, колко важно беше това за нея и какво я вълнуваше. Тя се раздвижи нервно, възбудено и най-после рече:
— Навярно имате малко мед със себе си, мила моя?
— Съжалявам много, — отговори Мая. — С удоволствие бих Ви дала, вие така хубаво ме занимавахте, но нямам никак. Смея ли да Ви запитам още нещо?