— Добре, кажете! — съгласи се Пукла. — Аз отговарям винаги.
— Искам да науча, как мога да влеза в жилището на хората?
— Хвръкнете вътре, — отвърна мъдро Пукла.
— Няма ли да бъде страшно?
— Почакайте да се отвори някой прозорец, но запомнете изхода. Ако не можете да го намерите, хвръкнете към светлината. Във всяка къща има много прозорци, трябва да внимавате само, от коя страна блести слънцето. Искате ли вече да си ходите?
— Да, — отговори Мая — и подаде ръка на Пукла. — Пожелавам Ви добра почивка. Сбогом! Аз имам работа.
И със своето нежно, тихо бръмчение, в което звучеше винаги малко загриженост, мъничката Мая повдигна блестящите си крилца и хвръкна на слънчевата светлина, над цветното поле, за да си събере храна.
Пукла погледна след нея, помисли какво можеше още да каже и продума унесено:
— Най-после. — Защо не!
МАЯ В МРЕЖАТА НА ПАЯКА
След срещата с мухата Пукла мъничката Мая не беше весела. Тя не можеше да си представи, че всичко, което Пукла разказа за хората и за връзките си с тях, е вярно. Мая мислеше съвсем друго нещо за човека. Тя си го представяше в светла, хубава картина и не вярваше нищо лошо и унизително за него. Все пак тя не смееше да пристъпи в жилището му. Можеше ли да знае, дали това му е приятно — а тя за нищо на света не искаше да бъде в тежест някому. Сега Мая си спомни отново всичко, което Касандра й беше разказала. „Хората са добри и мъдри“ — беше й казала тя. — „Те са много силни и могъщи, но не злоупотребяват със силите си и дето идат, зацарява ред и добро. Те обичат пчелите, затова ние се доверяваме на тяхната закрила и си делим меда. Те не ни вземат всичкия. Остават ни достатъчно за зимата и се грижат да не ни безпокоят или унищожат студа и войските на враговете, каквито ние имаме много между животните. На света има много малко свободни животни, които да са в такива приятелски връзки и така присърце да си помагат с хората. Често ти ще чуеш между насекомите да се говори лошо за човека. Не ги слушай! Излъже ли се някога пчелният народ да избяга из пущинаците и да опита своето щастие без човека, няма да мине дълго и той ще загине. Много са животните, които ламтят за нашия мед, и често е бивала унищожавана цяла държава със своите постройки и яйчица, само защото някакво неблагоразумие животно е искало да насити своята лакомия за мед.“ Така й говореше някога Касандра. И, докато Мая не се убеди в противното, тя ще вярва в истината на тия думи.
Обяд беше вече минал. Слънцето се скри зад овощните дървета на голямата градина, през която летеше Мая. Дърветата бяха отдавна прецъфтели, но малката пчела вярваше, че ги вижда още в блясъка на безброй цветове, които се издигаха към синьото небе, по-светли от слънцето, чисти и мили до замайване. Сладкият мириз и светлото пъстроцветие я унасяше в блаженство, което никога през живота си не би искала да забрави.
Тя летеше и мислеше как всичко ще се върне отново. Сърцето й се изпълваше с щастие пред царствената красота на тая велика земя, върху която тя живее.
Накрая на градината светеха белите звездни китки на ясмина със своите нежни, жълти личица всред лъчист блясък от чиста белота. Тихият вятър й носеше сладък мириз. Тук бяха и липите, които по това време са в своя пълен разцвет. Мая гледаше щастлива към големите замислени липи, на чиито върхове до последната минута гори червената жарава на заника.
Тя преминаваше гъстаци, къпини със зелени зърна и цветове. Когато поиска да се издигне отново към ясмина, неочаквано около челото и раменете й се приплете нещо чуждо, което бързо обви крилете й така, че те сякаш в миг станаха недъгави. Мая, изненадана от неочакваното събитие, усети че нейният летеж беше прекъснат, после сякаш се понесе безсилна надолу — някаква тайна, дива сила вплете пипалцата, крилата и краката й в невидимо пленничество. Тя не падна. При все че не можеше да движи вече крилете си, усещаше, че се люлее. Нещо чудно, меко и нежно я задържа. Повдигна я малко, наведе я отново и я залюля, сякаш тих вятър играеше с обрулен лист.
Малката Мая се уплаши, но не почувства още истински страх, защото не усети болка, нито пък й стана неприятно. Всичко беше само чудно, странно и в него се криеше лошото. Тя се опита да хвръкне — струваше й се, че ако се напрегне с все сила, сигурно ще може да го стори. Тогава тя видя над гърдите си един безкрайно нежен, разтеглив сребърен конец. Изплашена, тя бързо посегна към него, но той увисна на ръцете й, полепи се здраво и не можеше да се махне. А над раменете й се проточи още един сребърен конец. Той се спусна над крилете й и така ги свърза, че те не можеха да се помръднат. И тук и там, навсякъде из въздуха, и над тялото й се кръстосваха тия светли, блестящи, лепкави конци.