— Мили Боже! — извика тихо и с треперящ глас малката Мая.
Повече не изтрая. Краят беше настъпил. Тя разбра измамата на паяка. Едва сега беше уловена както трябва и не очакваше спасение. Крилата й се схванаха, тялото й не можеше да се помръдне.
Нейният гняв и яд изчезнаха. Дълбока скръб обхвана сърцето й.
— Не мислех, че има такава подлост и злоба по света, — говореше си тя. — Настъпи нощта на моята смърт. Сбогом, мои мили другари, защо ви оставих? Сбогом, светло слънце! Сбогом на всичко! Аз скоро ще умра!
Паякът гледаше внимателно отстрани. Той се страхуваше още от жилото на малката Мая.
— Е, — попита той подигравателно, — как се чувствувате, моя мила?
Мая беше много горда, за да отговори на тоя измамник. Едва по-късно, когато видя, че не може да понася своята скръб, тя се примоли:
— За Бога, убийте ме по-скоро!
— Хе! — каза паякът, като връзваше няколко скъсани конци. — Мислите ли, че съм глупав като Вас? И без това ще умрете, ако Ви оставя да висите така, а аз ще Ви изсмуча кръвта, когато не ще жилите вече. Жалко е само, че не можете да видите, как сте ми разкъсали мрежата; тогава щяхте да разберете, че заслужавате смърт.
Със светкавична бързина той се спусна към земята, привърза около малък камък края на току-що изнизания конец и го изопна.
След това се качи отново горе, хвана най-здравия конец, на който висеше замотаната Мая, и го повлече заедно с пленницата.
— Елате на сянка, миличка! — каза той — ще изсъхнете на слънце. Тук горе ще ми помагате да плашим другите животинки, които не могат ми убегна! На малките комарчета им идва на ум да нападат гнездото ми. А, за да знаете с кого имате работа, аз се наричам Текла, от семейството на кръстоносците. Няма защо да ми казвате Вашето име, то ми е безразлично — една здрава закуска сте за всеки случай.
Малката Мая увисна под тъмната сянка на къпиновия храст, ниско до земята, безпомощно оставена на жестокостта на паяка, който кроеше да я умори бавно от глад. Скоро тя почувства, че не може да издържа повече в това ужасно положение: да виси с главата си надолу. Тя охкаше тихо и викът й за помощ ставаше по-слаб. Кой можеше да й помогне? Нейните сестрички не подозираха мъките, на които беше подложена, за да дотичат и я освободят.
Изведнъж тя чу, долу в тревата, някакво несмело мърморене и долови думите:
— Ида, и това е достатъчно за всички, за да ми сторите път.
Изплашеното сърце на Мая затупа лудо. Тя веднага разпозна по гласа торния бръмбар Курт, който някога беше изгонен от щуреца Ифи и комуто Мая помогна да се избави от опасното положение.
— Курт, — извика тя колкото се може по-високо, — мили Курт!
— Сторете път! — викаше синият Курт. Наистина, той беше.
— Аз не съм на пътя Ви, Курт, — обади се Мая. — Ах, аз вися над Вас. Паякът ме хвана.
— Но, кой сте Вие? — попита Курт. — Мен ме познават навсякъде. С това ще се съгласите, нали?
— Аз съм пчелата Мая. О, моля Ви, помогнете ми!
— Мая? Мая? Ах, спомням си! Ние се запознахме, преди няколко седмици. Хай, дявол да го вземе, Вие сте наистина в ужасно положение — трябва да призная това. Моята помощ Ви е необходима. Понеже сега разполагам със свободно време, няма да Ви откажа.
— О, мили Курт, можете ли да скъсате тия конци?
— Тия конци? Искате да ме оскърбите ли?
Курт потупа мускулите на ръката си.
— Гледайте тук, миличка, това е като чиста стомана! Такава сила лесно не се намира. Та това работа ли е — паяжина да късам? Сега ще видите чудо!
Той допълзя до листа, сграбчи конеца, на който висеше малката Мая, хвана се здраво и тласна листа настрана. Конецът се скъса. И двамата паднаха на земята.
— Това е само началото, — каза Курт. — Но защо треперите, мила Мая? Ах, бедната, колко сте бледа! Кой да се страхува толкова много от смъртта? На смъртта трябва да се гледа спокойно в очите, както аз правя. Ей сега ще Ви освободя!
Малката пчелица не можеше да каже нито дума. Чисти, радостни сълзи влажнеха очите й. Тя ще бъде свободна! Отново ще хвърчи в слънчевата светлина, на където й се иска — ще живее!
Внезапно Мая видя над себе си, че паякът слиза надолу по къпината.
— Курт! — извика тя, — паякът иде!
Курт не се уплаши. Само се усмихна под нос. Той беше необикновено силен бръмбар.
— Няма да посмее, — каза Курт без вълнение. Изведнъж над тях екна злобен, хриплив глас:
— Разбойник! Помощ! Ограбват ме! Какво искате от плячката ми, дебелако!
— Не се дразнете, господине! — каза Курт. — Аз имам намерение да си поприказвам още с моята приятелка. Но, ако Вие се осмелите да изречете дума, която не ми харесва, ще разкъсам и Вас и цялата Ви мрежа. Е? Защо се умълчахте изведнъж?