БОРБАТА НА АНИБАЛ С ЧОВЕКА
Близо до хралупата, в която Мая се беше настанила за през лятото в кората на бора, живееше със семейството си дървесният бръмбар Фридолин. Той беше работлив и сериозен мъж. Върху него тежеше грижата за размножаване на семейството. Успял беше и в това много. С гордост гледаше той на своите около петдесет пъргав ви сина, които му вдъхваха големи надежди. Всеки си беше издълбал тесен, извит канал под кората на дърво, то и се чувствуваше в него добре.
— Моята жена е така наредила, че никой не може да се кръстоса с друг, — казваше Фридолин на Мая. — Синовете ми още не се познават: пътищата на техния живот вървят по различни посоки.
Мая познаваше отдавна Фридолин. Тя знаеше, че хората не обичат него и рода му, но тя го намираше много мил и нямаше още основания да го избягва.
Сутрин, докато гората още спи и слънцето не е изгряло, тя често го чуваше леко да чука и дълбае, сякаш звъни тихо, като нежно шуртене или като че ли диша дървото на сън. По-късно, тя виждаше мекия кафяв прах, който той изхвърляше от дупката си.
Една сутрин, рано още, той дойде при нея, както правеше често, за да попита дали Мая е спала добре.
— Няма ли да излезете днес? — продължи той.
— Не, — каза Мая, — много е ветровито.
Това беше вярно. Гората шумеше и клатеше бурно и страховито клони. Листата трептяха — сякаш искаха да хвръкнат. При всеки нов тласък на вятъра, наоколо ставаше светло, сякаш дърветата бяха оголели. В бора, в който живееха Фридолин и Мая, вятърът свиреше с писък, сякаш дървото се ядосваше и гневеше. Фридолин въздъхна.
— Цяла нощ работих — каза той, — какво да се прави? Нали трябва да видят, че съм свършил нещо. Но не съм много доволен от този бор, бих искал да се пренеса на някоя елха.
Той избърса челото си и сдържано се усмихна.
— Как са децата? — попита Мая приятелски.
Фридолин благодари.
— Работата не ми изглежда много в ред, — каза той бавно, — но надявам се всичко да тръгне на добре.
Така, както седеше тоя малък, кафяв мъж, със своя гръден щит, който приличаше на грамадна глава, и с късите си, малко подрязани, твърди криле, изглеждаше на Мая доста смешен. Но тя знаеше добре, че той е опасен бръмбар, който причинява тежки повреди на големите горски дървета. Попадне ли неговият народ на някое дърво, зелените клончета бързо увяхват, а самото дърво умира и нищо не може да го спаси от малките разбойници, които разяждат кората, под която се изкачва хранителният сок до върха. Разказват че тоя народ е унищожил вече много гори. Мая замислено наблюдаваше бръмбара и с радост пресмяташе колко полезно и могъщо можеше да бъде това животно.
Фридолин въздъхна и загрижено каза:
— Ах, животът щеше да бъде хубав, ако нямаше кълвачи.
— Да, да, — клюмна Мая. — Вярно е. Кълвачът изпояжда всичко, каквото намери.
— Да беше само това, — продължи Фридолин, — ако нямаше и лекомислени хора, които повреждат кората! Да би бил само той моят враг, щях да кажа тогава: Добре, в края на краищата нека живее и един кълвач. Но аз намирам за необяснимо, как тая птица ни следва чак под кората до скривалището ни и дълбоко из нашите дупки.
— Не, — каза Мая, — той не може да прави това. Той е твърде голям, доколкото зная.
Фридолин погледна Мая с извити вежди и поклати важно глава. Виждаше се, че се радва дето знаеше нещичко повече.
— Голям ли? — попита той. — Кой говори за неговата големина? Не, миличка, големината му не ни плаши, а неговият език.
Мая разтвори очи. Сега тя научи от Фридолин, че кълвачът има дълъг, тънък език, кръгъл като червей, остър и лепкав.
— Той може да го изтегли тъй, че да стане най-малко Десет пъти по-дълъг от мен — извика бръмбарът и махна с ръка. — Едва си помислил, че си видял края му, ето че той е станал по-дълъг. Безсъвестен, какъвто е кълвачът, той го пъха из всички пукнатини и цепки на кората и си Мисли: „Тук вътре има някой“. Този език влиза дори и през нашите тесни каналчета, — бог ми е свидетел, — всичко, което докосне, здраво го прилепва и изтегля себе си.
— Аз не съм страхлива, съвсем не съм такава, — каза Мая, — но тази работа ме стресва.
— Ах, Вие сте добре с Вашето жило, — каза Фридолин завистливо. — Всеки ще се замисли, преди да му ожилят езика. Но какво да кажа за нас? Моята братовчедка изпита вече това. Неотдавна бях се скарал с нея, заради жена ми. Спомням си ясно цялата случка. Тя ни дойде на гости и не познаваше още добре разположението на къщата. Неочаквано чухме кълвачът да рови и хлопа — той беше от по-малките. Обикновено ние го чуваме отдалече и се предпазваме. Но тоя път той трябва да е започнал работата си точно от нашата къща.