Изведнъж чувам моята нещастна братовчедка да крещи в тъмнината: „Фридолин, аз се залепям!“ — Долових още едно отчаяно махане. И настана тишина. Кълвачът чукаше вече някъде наблизо. С моята братовчедка беше свършено. Тя беше погълната веднага. Казваше се Агатия.
— Чуйте, как тупти сърцето ми! — каза тихо Мая. — Не трябваше да разказвате така бързо. Ах, какви ли не ужасии стават по света!
И малката пчела си спомни за своите патила и се замисли за всичко, което можеше да й се случи още. Изведнъж Фридолин започна да се смее. Мая го погледна смаяна.
— Внимавайте, — извика той, — сега иде нещо такова — чудо Ви казвам! Но Вие сама ще го видите.
Мая проследи погледа му и видя някакво особено животно да се катери по дървото. Никога тя не е вярвала, че може да има такива животни. Отначало страхът й беше по-голям от учудването. Тя попита бързо Фридолин, дали да се скрие.
— И през ум да не Ви минава това, — каза бръмбарът — дръжте се спокойно и поздравете учтиво господина. Той е много учен. Има големи познания, а при това е много добродушен и скромен и като всички подобни на него, малко смешен. Вижте какво прави!
— Сигурно обмисля нещо, — каза Мая още учудена.
— Бори се с вятъра, — обясни Фридолин и се засмя — стига да не са му разбъркали краката.
— Нима тези дълги конци са краката му? — попита с широко отворени очи. — Такова нещо не бях виждала.
Междувременно непознатият се приближи. Мая го видя по-добре. Изглеждаше, като че ли ходи из въздуха — така високо стърчеше малкото му кръгло тяло върху невидимите дълги крака. Те се движеха на всички страни, далече от него, като нежно, тънко, подвижно столче. Той стъпваше внимателно. При това клъбцето на неговото тяло ту се издигаше, ту се снишаваше. Краката бяха толкова тънки и дълги, че единият от тях надали би могъл сам да носи върху себе си тялото. Потребни му бяха всички крака.
Мая плесна с ръце.
— Я гледай! — извика тя. — Можете ли си представи, че такива нежни крачка, тънки като косъм, могат да бъдат тъй подвижни и годни за работа и те да знаят как да я вършат? Аз го смятам за чудо, Фридолин.
— Оставете! — каза бръмбарът. — Когато нещо е смешно, смейте се; по-нататък — нищо.
— Не ми е до смях, — отговори Мая. — Често се смеем на работи, за които по-късно мислим, че не сме ги разбирали.
Непознатият беше вече дошъл. Той погледна Мая от височината на своите крака, през ъглите на всяко коляно, и каза:
— Добро утро! Същинска буря, господа. Вее ветрец, не е от добрите, нали? Или какво? Вие може би мислите другояче?
И той се хвана колкото се може по-здраво.
Фридолин прикри усмивката си, но малката Мая отговори учтиво, че тя е на същото мнение и че затова Днес няма да излиза. След това тя се запозна с него. Непознатият я гледаше през коленете си.
— Мая, от рода на пчелите, — повтори той, — радвам се истински. Аз съм слушал много за пчелите. Трябва да Ви призная, че малко се стеснявам при запознаване, защото нашето голямо семейство е известно под различни Имена. Наричат ме чирак-тъкач, шивач или обущар. Във всеки случай, аз съм от рода на паяците. Името ми е Анибал.
Да се спомене за паяка звучи доста грозно за всички насекоми. Мая също не можа да скрие ужаса си. Тя си спомни за своето пленничество при паяка Текла. Но личеше, че Анибал нищо не забеляза. Тя си помисли — ако трябва, ще хвръкна, той може да ме проследи само с очи — криле няма, а мрежата му е на друго място.
— Аз съм изпълнен с мисли, с много мисли, — каза Анибал. — Ако ми позволите, ще се преместя там — зад големия клон ще бъда по-запазен.
— Моля, — каза Мая и му направи път. Фридолин се сбогува с нея, но малката Мая остана с удоволствие на същото място. Тя искаше да научи нещо за Анибал. — Какви ли не животни има по света, мислеше си тя, — навсякъде ще откриеш някое ново.
Вятърът поутихна и слънцето надникна през клоните на дърветата. Някъде долу, в храсталаците, червеношийка чуруликаше песента си и пълнеше гората с щастие. Мая можа да я види, кацнала на един клон. При пеенето гърлото на птицата трепереше, а главичката й стърчеше нагоре към светлината.
— Да можех да пея като червеношийката, — каза малката Мая, — цял ден бих седяла на дървото и бих пяла.
— Хубаво нещо би излезло от това — с Вашето бръмчение, — помисли си Анибал.
— Птичката изглежда така щастлива, каза Мая.
— Вие сте голяма мечтателка, — рече чиракът-тъкач. — Ако всички животни почнат да искат нещо друго, а не каквото могат, светът скоро би се обърнал с главата надолу. Я си помислете, ако червеношийката поиска да има навсякъде жило, а някоя коза пожелае да хвърчи и да събира мед. И накрая някоя жаба да поиска да има крака, като моите.