Мая се смееше.
— Не, аз не мислех тъй, — каза тя. — Но, струва ми се, чудно хубаво би било, ако всички същества можеха да станат щастливи, като тая птица със своята песен. Но какво е това? — извика тя внезапно, с голямо учудване. — Господине, Вие имате един крак повече. Имате седем крака.
Анибал намръщи чело и погледна без желание пред себе си.
— Сега вече хубаво забелязахте, — каза той наскърбен. — Във всеки случай, аз нямам един крак повече, а един по-малко.
— А! Да не би пък да имате осем крака? — учуди се Мая.
— С Ваше позволение, — отвърна Анибал, — ние — паяците, имаме осем крака. Те ни трябват, пък и така е по-хубаво. Единият го загубих — жалко за крака — но какво да се прави, трябва да се живее, както дойде.
— Трябва да е много неприятно да загубиш един крак, — каза Мая съчувствено.
Анибал хвана брадата си с ръка и постави краката си така, че беше невъзможно да се преброят.
— Ще Ви разкажа как се случи това — каза той. — Естествено е, че при подобни случаи човек играе винаги голяма роля; всеки от нас гледа пред себе си, но човекът е невнимателен и смята всяко нещо за парче дърво. Да Ви разкажа как изживях нещастието си.
— Ах, моля Ви се — каза Мая и се намести по-добре — ще ми бъде много приятно. Навярно сте преживели извънредно много работи.
— Вярно е, — каза Анибал. — Сега слушайте! Нашият род принадлежи към нощните. Аз ще Ви обясня това. Някога живеех в една зелена градинска къща. Отвън тя беше обрасла с бръшлян. А няколкото прозорци бяха със счупени стъкла, така че можех свободно да влизам и излизам през тях. Когато се смръкваше, човекът идеше през градината. Той носеше в едната си ръка едно изкуствено слънце, което се нарича лампа, в другата една стъкленица, а под мишницата — хартия. Освен това в джоба си имаше още малка стъкленица. Той поставяше всичко на масата и започваше да мисли, защото искаше да запише мислите си на хартия. Вие, без друго, сте виждали хартия в гората, или из градината. Черното върху нея са мислите на човека.
— Чудно нещо, — каза Мая, щастлива, че ще научи толкова нови работи.
— За тая цел, — обясни Анибал по-нататък, — човекът носи със себе си двете стъкленици. В малката той потапя една клечка, а от голямата пие. Колкото повече пие, толкова по-добре върви работата му. Разбира се, че той пише всичко каквото знае за нас и е много прилежен. Но голяма работа не свършва. Досега човекът е научил много малко за нас, насекомите. Той не знае почти нищо за нашия душевен живот, а на сърцето ни и неговите опасения не обръща никакво внимание. Впрочем, Вие ще чуете.
— Не мислите ли добре за човека? — попита Мая.
— Напротив, — отговори Анибал и погледна низко пред себе си — но да си със седем крака е доста лошо.
— Ах, да! — съгласи се Мая.
— Една вечер, — продължи Анибал, — както винаги, аз бях на прозореца за лов, а човекът седеше пред двете си стъкленици и се мъчеше да прави нещо. Аз бях ядосан: голям брой малки мушички и комари, от лова на които зависи моята радост в живота, се бяха наместили около изкуственото слънце на човека и невъзпитани, каквито са те, блъскаха се в него.
— О! — каза Мая — и аз бих се загледала в такова нещо.
— Гледане! Но гледане е едно, а блъскане друго. Вижте лудориите, които тая сбирщина върши около лампата. Че си блъскат по двадесет пъти главата в лампата — това е още нищо. Но понякога те го вършат толкова често, че си изгарят крилата. При това непрекъснато лудуват в светлината.
— Бедните животни! — каза Мая. — Навярно са се заблудили и не могат да си намерят пътя.
— Тогава по-добре би било за тях да стоят на прозореца или по листата, — каза Анибал. — Там поне ще бъдат запазени от лампата — пък и аз ще мога да ги ловя. В тая съдбоносна нощ видях през прозореца безброй обгорени и полумъртви комари около лампата. Човекът не им обръщаше внимание, затова реших да си ги хвана. Но може ли да се предвиди всичко на света?
— Не! — каза Мая.
— Ето, това е причината за моето нещастие. Тихо и предпазливо аз пропълзях нагоре по масичката, докато стигнах края й. Човекът изглеждаше страшно голям. Погледнах какво прави. Бавно се придвижих и доближих лампата. Докато се прикривах зад стъклото, всичко вървеше добре. Но едва пристъпих пред стъклото, и човекът ме видя и посегна към мене. Той взе краката ми между пръстите си, издигна ме до големите си очи и каза: „Я, гледай!“ При това тоя грубиян се хилеше с цялото си лице, сякаш беше си намерил някаква играчка.
Анибал въздъхна. Малката Мая стоеше мирно. Най-после тя попита:
— Наистина ли човекът има толкова големи очи?
— Помислете сега за мене и моето положение? — извика възбудено Анибал. — Помъчете се да си представите душевното ми състояние. Кой може да виси с удоволствие на единия си крак, пред едно око двадесет пъти по-голямо от тялото му? Всеки един от зъбите на човека, които блесваха бели в устата му, беше два пъти по-голям от мене. Е, защо се замислихте?