В своите лутаници, наистина, тя бе виждала някъде от високо и далече хора — черни, бели, червени, дори и такива, облечени в пъстра премяна — малки и големи. Но никога отблизу. Веднъж тя забеляза нещо червено да блести на извора, помисли, че е цветна леха и отлетя нататък. Видя един човек със златни коси и розово лице. Облечен в червена дреха, той спеше всред цветята до извора и изглеждаше, въпреки своята страшна големина така добър и мил, че заплака от очарование. Забрави всичко наоколо. Искаше да гледа само човека. В тоя миг всичко лошо, което бе чула за него, й се видя невероятно. Лоша лъжа. Не можеше да бъде друго освен лъжа това, що бе чула за милото същество, което спеше под сянката на шепнещата бреза.
По-късно при нея дойде комар и я поздрави.
— Божичко, — извика Мая, пламнала от възбуда и радост — вижте там човека! Колко е хубав и добър! Не се ли радвате?
Изненадан, комарът погледна Мая, после бавно се обърна към предмета на нейното учудване.
— Да, — каза той, — добър е, разбира се, аз току-що го убодох. Погледнете как коремчето ми червенее от неговата кръв.
Мая притисна с ръка сърцето си — така се ужаси от дързостта на комара.
— Ще умре ли? — извика тя. — Де го ранихте? Отде взехте тая смелост и как можеше да Ви дойде на ум такава недостойна мисъл? Вий сте същинско грабливо животно!
Комарът се засмя и отговори самодоволно с ясното си високо гласче:
— Но той е много малък човек. На тая големина той се нарича момиченце, ако краката му са покрити до половината с цветна броня. Разбира се, аз мога да пробода и през нея, но няма да стигна чак до кожата. Вий изглеждате да сте голям невежа. Вярвате ли, че хората са добри? Аз още не съм намерил някой да ме е удостоил доброволно и с най-малката капчица кръв.
— Аз зная много малко за човека, — каза Мая с половин глас.
— Но от всички насекоми вие най-често виждате човека и най-много му слугувате. То се знае вече.
— Аз напуснах нашето царство, — призна Мая. — Не ми се харесваше там. Поисках да видя света.
— Да, то си личи, — каза комарът и пристъпи по-близо.
— Как Ви хрумна да заскитате? Но трябва да Ви кажа, че ми харесва, дето сте тъй независима. От своя страна аз никога не бих се решил да служа на хората.
— И те служат на нас, — каза Мая, която не търпеше да бъде унижаван народът й.
— Възможно е, — отговори комарът. — От кой народ сте Вие?
— От народа на пчелите в градината на замъка. Нашата царица е Елена осма.
— Така, така, — каза комарът и се поклони — завиден род. Моите почитания! Наскоро вие имахте революция, нали? Чух мълвата, която се разнесе. Вярно ли е?
— Да! — каза Мая гордо.
Тя се почувства доволна и радостна. Нейният род беше тъй много известен. Дълбоко в сърцето й се събуди отново мъката по нейния народ и тя искаше да направи нещо голямо и добро за своята царица и за доброто на държавата й. Затова забрави да попита още нещо за човека. Може би тя не иска да запита, защото не очакваше да чуе добра дума от комара. Тя го смяташе за нахален и дързък, а такива същества рядко говорят добро за другите.
Междувременно комарът беше отлетял.
— Ще изсмуча още малко кръв, — извика той — а по-късно ще хвърча с другарите в залеза, за да имаме утре хубаво време.
Мая се обърна. Тя не можеше да гледа как комарът наранява детето, което спеше. От друга страна, учудваше се, че то не умира още от това. Касандра й беше казала: „Ужилиш ли някого — знай, че ще умреш“.