Мая си спомни тоя случай, но желанието й да научи колкото се може повече за човека, съвсем не беше удовлетворено. Тя реши да бъде по-смела и, без да се бои от пречките, да стигне до целта си.
Писано било това желание на Мая да се изпълни по много чуден начин и много по-хубаво, отколкото очакваше тя. През една топла лятна вечер малката пчела си беше легнала по-рано от обикновено. Среднощ внезапно събуди. Такова нещо още не беше й се случвало. Не да се опише учудването й, когато отвори очи и ви-малката си спалня, цяла блеснала в тиха, синя светлина, която идеше откъм входа. Самият отвор блестеше като под сребристосиня завеса. Отначало Мая не посмя дори да помръдне. Но тя не се страхуваше, защото, заедно със светлината, някаква чудна тишина царуваше около нея. Отвън, из въздуха, се носеше звън, тъй нежен и сладък, какъвто тя никога не беше чувала.
Най-после тя пристъпи към изхода на своята хралупа. Боязливо направи последната крачка и, цяла обляна в блясъка на тоя необикновен час, погледна навън. Целият свят й се стори сякаш омагьосан от някакво чудо Навред светеше и се разискряше блясъкът на най-чисто сребро, хиляди светли бисери горяха бледо и нежно в тревата, която отдалеч изглеждаше като че ли е покрита с тънко було. Стъблата на брезите и спящите листа бяха изрисувани със сребро. А всичко наоколо и в тихата прозрачна далечина беше обвито в нежна, синя светлина:
— Това е нощта, това може да е само нощта, — прошепна малката Мая и скръсти ръце.
Високо на небето, малко закрито от листата на букови клони, стоеше някакво пълно, светло, сребърно кълбо. От него идеше светлината, която правеше света така хубав. Сега Мая видя около луната, на небето, да горят безброй светлинки — по-хубави и по-нежни от всичко, което бе виждала някога. Тя не знаеше що да прави от щастие: тя вижда нощта, луната, звездите и техните чудеса. Мая бе чула сама за всичко това, но никога не го вярваше.
Сега тя отново долови съвсем близо и ясно чудната нощна песен, която я събуди. Това беше някакво чуруликане с ясен сребърен тон, сякаш лунната светлина изливаше тия звуци. Огледа се и потърси наоколо. В радостната игра на светлини и сенки беше мъчно да се види нещо: всичко беше пълно с тайнственост и все пак тъй истинско и хубаво.
Мая не се удържа дълго в скривалището. Тя не можеше да не излезе в тая нова хубост на света. „Бог ще ме закриля, нали не мисля нищо лошо за него“? — Помисля си тя.
Тя искаше да полети към синята светлина над ливадата, дето грееше пълната луна, когато видя върху буков лист малка крилата животинка. Тя се изправи към луната, повдигна леко едното си крило, после с бързи драскания прекара краченцето си по него — сякаш засвири на скрита цигулка. Наоколо звънна предишното чуруликане на сребърни гласове и изпълни лунната нощ. — Чудесно, — възкликна Мая, — не, просто божествено!
Тя бързо хвръкна към него. Лятната нощ беше светла и мека. Малката пчела дори не забеляза, че е по-студено, отколкото през деня. Когато стигна листа на непознатия, той прекъсна свиренето. На Мая се стори, че стана тихо, както никога. Това беше неприятно. През тъмните листа надничаше бялата студена светлина.
— Добър вечер! — поздрави учтиво малката пчелица. Тя мислеше, че и през нощта трябва да се поздравява тъй, както и денем. И добави бързо:
— Простете, ако Ви безпокоя, но във Вашата песен има нещо, което привлича, — щом я чуеш и тръгваш към нея.
Непознатият гледаше Мая с широко разтворени очи.
— Що за пълзящо животно сте Вие? — попита той. — Досега не бях виждал такова.
— Но аз не съм пълзящо животно, — каза сериозно пчелата — аз съм Мая, от рода на пчелите.
— Ах, от рода на пчелите! Тъй, тъй, — рече непознатият. — Вие живеете през деня, нали? Аз чух от таралежа нещо за Вас. Той ми разказа, че вечер изяждал мъртвите, които се изхвърлят от кошера ви.
— Да, — каза Мая с тиха боязливост — вярно е. Касандра ми разправи, че таралежът идвал в нощния здрач, мляскал и търсел умрели. Пазачите съобщили това. Впрочем, познавате ли се с таралежа? Таралежът е такова страшно чудовище.
— С това не съм съгласен, — каза непознатият. — Ние, нощните щурци, живеем много добре с него. Разбира се, той се опитва да ни сграбчи, но не успява. Ние често го дразним и си играем с него. Наричаме го чичо. Но, в края на краищата, всеки трябва да живее, нали? И мен ми е всичко безразлично, докато никой не живее на гърба ми.
Мая поклати главичка — тя не беше съгласна. Но не искаше да наскърбява непознатия. Тя попита приятелски: