От изблик на гордост и радост тя се усмихна и глътна меден сок от чашката на едно лале.
— Чудесно, — мислеше си тя — как е хубаво да се живее!
Ах, ако малката Мая знаеше, колко грижи и опасности я очакват, сигурно щеше да си поразмисли. Но тя не подозираше нищо и остана на решението си. Умората я скоро надви и тя заспа. Когато се събуди, слънцето беше изчезнало и страната — потънала в мрак. Сърцето й леко тупкаше. Тя излезе полека от цветето, което тъкмо беше започнало да се затваря за нощта.
Мая се скри под един голям лист, високо, на върха на старо дърво и, докато заспиваше, мислеше с дълбока вяра:
— Не искам още отначало да губя смелост! Слънцето пак ще се върне. Това си е така. Касандра го каза. Само трябва да спя дълбоко и спокойно.
РОЗОВАТА КЪЩИЧКА НА ПЕПИ
Когато малката Мая се пробуди, беше вече светло. Тя леко потрепера под своя голям, зелен лист. Първите й движения бяха несръчни и бавни. Мая се задържа здраво за една жилчица от листа, а с крилете си затрепка и затрепера, така ги направи по-гъвкави и ги отърси от праха. После заглади русите си коси и разтърка големите си лъскави очи. Предпазливо попълзя по-нататък, чак до ръба на листа и се огледа наоколо. Тя беше ослепена от великолепието и блясъка на утринното слънце. Високо над нея листата светеха като зелено злато, но там, дето тя седеше на сянка, беше още хладно.
— О, ти, прекрасен свят! — мислеше пчелицата.
Едно след друго тя си спомни всички събития от вчерашния ден, всички опасности и хубости, които беше срещнала. Но остана вярна на решението да не се връща в кошера. Наистина, като си спомваше за Касандра, сърцето й почваше да бие по-силно. Ала можеше ли Касандра да я намери? Не беше работа за Мая да влиза и да излиза в кошера, да носи мед и да прави восък. Искаше да бъде щастлива, свободна, и да се радва на живота, както тя си разбира. Нека става каквото ще, ще понесе всичко! Тъй лекомислено разсъждаваше Мая, защото не знаеше, какво я очаква.
Някъде в далечината, в слънчевия блясък, се червенееше нещо. Мая го видя как лъщи и грее и я обхвана скрито нетърпение. Тя усети, че е гладна. Тогава бодро, с весело и ясно бръмчение, изскочи от скривалището си и полетя в светлия трептящ простор, към слънчевия блясък. Тя се понесе към червената светлина на цветето, което сякаш я зовеше. Като се приближи, усети толкова сладък мирис, че почти й се зави свят, и, замаяна, достигна големия червен цвят. Полетя върху най-горния му изгърбен лист и се улови здраво за него. Изведнъж, от лекото движение на листа, се търкулна лъскава сребърна топка, голяма, почти колкото нея. Топката беше прозрачна и светеше с всичките багри на дъгата. Мая се уплаши, макар и да се възхищаваше от красотата на тая сребърна топка. Тя се търкулна край нея, наведе се над ръба на листа, скочи в слънчевия блясък и падна в тревата.
Мая трепна като видя как хубавата топка се разпадна на множество ситни бисерчета. Те живо и свежо трепкаха в тревата, точеха се в блещукащи капчици по сламките надолу и се разискряха като диаманти на светлина. Мая позна, че то беше голяма водна топка, която се набрала в чашката на цветето, през влажната нощ.
Тя погледна в чашката и видя един бръмбар с кафяви покривки върху крилете и чер щит на гърдите. Той стоеше при входа на цветната чашка. Беше по-малък от нея, седеше спокойно на мястото си и я гледаше сериозно, но не враждебно.
Мая учтиво го поздрави.
— Ваша ли беше топката? — попита тя. Бръмбарът не отговори, но тя продължи:
— Много ми е жално, че я свалих.
— За росната капка ли говорите? — попита бръмбарът и се усмихна снизходително. — Не се безпокойте? Аз вече пих, а жена ми никога не пие вода, защото страда от бъбреци. Какво търсите тук?
— Колко чудесно е това цвете! — рече Мая, без да отговори на въпроса. — Бъдете тъй добри, кажете ми, как се нарича то?
Тя си спомни съветите на Касандра и се стараеше да бъде колкото се може по-учтива. Бръмбарът раздвижи в твърдия щит на гърба си своята лъскава глава. Това стана леко и приятно, защото главата му прилягаше много добре и безшумно се движеше в различни посоки.
— Трябва да сте вчерашна, — каза той не много учтиво и се засмя на нейното невежество. Изобщо, у него имаше нещо, което на Мая се стори грубо. Пчелите бяха по-възпитани и умееха да се държат по-добре. Но все пак бръмбарът изглеждаше добродушен, защото, като видя как страните на Мая се зачервиха от смущение, стана по-благосклонен към нейното незнание.