Малката Мая не пожела да чуе, какво е отговорил той на момичето. Нейното сърце трепереше, сякаш изгаряше в блаженството, което беше обладало хората.
— Ето, аз видях най-хубавото, което някога очите ми можеха да видят, — шепнеше тя развълнувана. Зная вече, че хората са най-хубави, когато се обичат.
Тя не помнеше, откога седеше зад листата — тиха замечтана. Когато се обърна, светлината на светулката беше угаснала, а елфът — беше изчезнал.
През изхода на беседката, далече в кръгозора, блестеше тясна, червена ивица светлина.
АЛОИС СЕДМОТОЧКОВ
Слънцето беше изгряло високо над буките, когато на другата сутрин Мая се събуди в своя горски замък. Тя помисли отначало, че цялото приключение от последната нощ е било хубав сън. Но си спомни, че се върна в къщи през студената утрин, а сега е вече обяд. Не, тя действително беше прекарала нощта с елфа и беше видяла хората, които седяха прегърнати под лунната светлина в ясминовата беседка.
Навън слънцето гореше листата, духаше топъл вятър и се чуваха гласовете на безброй насекоми. „Ах, какво знаят другите и какво зная аз!“ Мая толкова се възгордя с последното си приключение, че не искаше да излезе веднага. Струваше й се, че всички ще познаят по нея, какво й се е случило.
Но вън, на слънце, всичко си вървеше по обикновения път. Нищо не беше променено, нищо не напомняше синята нощ. Насекомите идеха, поздравяваха се и отлитаха. Там, в ливадата, всред пъстрите летни цветя, в блясъка на горещия въздух, имаше голямо оживление. Изведнъж на Мая стана тъжно. Тя почувства, че няма никого на света, който да се радва или да тъгува с нея. Не се реши да отиде при другите. „Ще остана в гората“, помисли си тя, „гората е замислена и празнична. Такова е и сърцето ми.“
Почти никой, който бързо и разсеяно преминава гората, не подозира каква тайнственост и колко чудеса крие нейната тъмнина. Затова, трябва да се разтварят клоните на храстите, или пък погледът трябва да прониква между къпиновите листенца, във високите треви или над топлия мъх. Под сенчестите листа на растенията, в дупките по земята и хралупите, всред гнили кори и изсъхнали останки от дърветата, в къдравите жилки на корените, които се извиват като змии по земята, денонощно шуми пъргав и многообразен живот, пълен с радости и опасности, с борби, мъки и удоволствия.
Когато полетя между кафявите дървета и зелените покриви от листа, Мая знаеше много малко за всичко това. Под себе си, в тревата, тя разпозна тясна следа, която минаваше като ясен път през гъсталаците и светлините. Понякога й се струваше, че слънцето изчезва зад облаците — толкова дебела ставаше сянката под високите стволи и в гъстите храсти. След това тя отново долетяваше на светли, златозелени блясъци и минаваше под широколистни малки гори от папрати и цъфнали къпини.
Най-после гората разтвори високите си стълбови порти и пред очите на Мая се разкри широка нива, осветена от златното слънце. Между класовете блестяха житни цветя и макове. Малката пчелица кацна на едно брезово клонче в края на полето и, възхитена, се загледа в широкото златно море сред тишината на тихия ден. То й се стори безкрайно, а по него се люлееха тихи вълни, носени от плахия летен вятър, който духаше нежно и без да наруши спокойствието на хубавия свят.
Няколко малки кафяви пеперуди играеха „от мак на мак“, всред брезите и житото. За младите пеперуди това е една мила игра. Всяка пеперуда кацва на едно цвете, но трябва да има един играч повече от цветята наоколо. Той стои всред кръга на играчите и вика. Когато се чуе гласът му, всички трябва да изхвръкнат и сменят цветята. Който закъснее и не може да си намери цвете, остава в средата и на свой ред трябва да вика. Това беше много забавно.
Мая остана за миг и изпита голяма наслада. „Трябва да се научат на тази игра и малките пчели в кошера“, помисли си тя. „Можем да я наречем «от килийка на килийка». Но Касандра сигурно ще се сърди на това.“