Изведнъж Мая внезапно се опечали. Изглеждаше, че тя си спомни за родината и когато поиска да намери причината за това, някой се обади до нея:
— Добро утро! Както ми се струва, Вие сте зверче. Малката Мая много се уплаши и веднага се обърка.
— Не, — каза тя, — не!
До нея стоеше малко кафяво полукълбо със седем черни точки на гърба. Под тоя червенокафяв свод, който чудно блестеше, надзърташе малка черна главичка с две светли очички. По-надолу Мая видя тънки крачка, които под свода с точките приличаха на паяжини. Тоя малък дебеланчо беше извикал на Мая. И въпреки че беше чуден на вид, той й се хареса. У него имаше нещо приятно.
— Кой сте Вие? — попита тя. — Аз съм Мая, от рода на пчелите.
— Искате да ме оскърбите ли? — попита малкият дебеланчо. — Забележете, че нямате никакво основание за това.
— Но защо пък ще Ви оскърбявам? — попита малката Мая, съвършено изумена. — Аз наистина не Ви познавам.
— Това може да каже всеки един, — избърбори дебеланко. — Но аз ще ви припомня. Бройте!
И малкият започна бавно да се върти.
— Какво да броя? Точките ли?
— Да, моля — каза бръмбарът.
— Те са седем! — отговори Мая.
— Е? — попита бръмбарът. — После? Не се ли досещате? Тогава ще Ви кажа. Аз се казвам точно тъй, както това, което преброихте. Аз съм от семейството на Седмоточковците и се казвам Алоис. По занятие съм поет. Хората ме наричат още Богородичен бръмбар. Това е тяхна работа. Да го знаете, във всеки случай.
Мая не смееше да възрази. Страхуваше се да не го обиди.
— О, — подхвана Алоис, — аз живея от слънчевата светлина, от тишината на деня и любовта на хората.
— Но не ядете ли нещо? — попита Мая, изненадана.
— Да, листни бубулечки. И Вие ли?
— Не, — каза Мая — но това е…
— Какво е то? Как?
— Не е задължително за всички, — каза Мая плахо.
— Разбира се, — извика Алоис и се опита да повдигне едното си рамо. Но не успя поради тежкия свод. — Вие, като всяка гражданка, вършите туй, което правят всички. Ние, поетите, сме свикнали малко по-иначе. Имате ли време?
— Да, — каза Мая, — разбира се.
— Тогава ще Ви прочета едно стихотворение. Стойте мирно и затворете очите си, да не ви безпокои околността. Стихотворението се казва „Човешки пръст“. То е мое лично изживяване. Слушате ли?
— Да, — каза Мая, — всяка дума.
— Добре тогава:
Човешки пръст
— Е! — попита Алоис след късо мълчание. Имаше сълзи в очите му. Гласът му трепереше.
— „Човешкият пръст“ ме трогна, — каза Мая, която беше малко смутена. Всъщност тя знаеше по-хубави песни.
— Как Ви се хареса? — попита Алоис и се усмихна печално. Той се чувствуваше възгордян от впечатлението, което произведе с това стихотворение.
— „Кръгъл, удължен“ — отговори Мая. — Сам ли го съчинихте?
— Аз питам за художествената форма, за формата на моето стихотворение.
— А! — каза Мая — така. Намирам, че е хубава.
— Нали? — извика Алоис. — Вие искате да кажете, че тая песен е най-хубавата, която сте чували досега, че лесно не се среща подобно нещо. Изкуството трябва да съдържа преди всичко новости — много от поетите не разбират това. И после — величие, нали?
— Да, — каза Мая, — разбира се…
— Вашата хубава вяра за моето значение, — нали това искахте да кажете — ме почти засрамява. Защото самотата е накит за художника. Прощавайте!
— Сбогом! — каза Мая.
Тя не знаеше какво собствено искаше малкият. „Но той сам си знае“, помисли си тя. Още не е дотам велик, но, може би, ще порастне.
Тя погледна след него. Той бързо се изкачваше по вейката. Малките му крачета едвам се разпознаваха. Сякаш се возеше на малки колелца.
След това Мая пак се обърна надолу към нивата, над която играеха пеперуди. Играта й хареса много повече от произведението на Алоис Седмоточков.
РАЗБОЙНИЧЕСКАТА КРЕПОСТ
Ах, колко радостно започна тоя ден и с какъв страх и трябваше да свърши той! Преди това Мая направи интересно запознанство. Това стана след обяд, близо до една голяма, стара бъчва с вода. Мая седеше върху миризливите бъзови цветове, които се оглеждаха в тихата черна повърхност на бъчвата. Над нея червеношийката пееше така мило и радостно, че на Мая стана мъчно, задето не може да се сприятели с птиците. Лошото е, че те са много големи и изяждат всекиго.
Малката пчела се беше скрила в белия цвят на бъза и подслушваше. Тя примигваше. Слънчевата светлина изпращаше острите си стрели право в очите й. Неочаквано някой изохка до нея и когато се обърна, видя най-чудното животно, което беше срещала досега. Тя си помисли първия миг, че то има най-малко хиляда крака на всяка страна. То беше три пъти по-дълго от нея, тясно и ниско, без криле.