— Божичко, — извика Мая стресната — колко ли бързо тичате!
Непознатият я погледна замислено.
— Съмнявам се — каза той. — Кой знае! Аз имам много крака, но, докато ги раздвижа, минава доста време. Понякога си мисля, че щеше да бъде по-добре, ако имах само два крака. Но, — божа работа. Коя сте Вие?
Мая му се представи.
Животното се поклони и си раздвижи краката.
— Аз съм Хиронимус, — каза той — от семейството на хилядоножките. Ний сме от стар род и предизвикваме навсякъде учудване. Няма животни, които да имат поне приблизително броя на нашите крака. Доколкото зная, Другите имат най-много осем крака.
— Вие сте много интересен, — каза малката Мая — и цветът Ви е някак особен. Имате ли семейство?
— Ах, не! Отде накъде? — каза хилядоножката. — Какво ще го правя? Ний се излюпваме от едно яйце и нищо повече. Ако хилядоножките не могат да стъпят сами на краката си — тогава кой?
— Тъй е! — каза Мая замислено. — Но не дружите ли с някого?
— Не, мила Мая. — Аз се храня и се съмнявам.
— Ах! В какво се съмнявате?
— Тъй съм си по рождение — отвърна непознатият. Аз трябва винаги да се съмнявам.
Мая го изгледа с големи, учудени очи. Тя не разбираше какво иска да каже. От друга страна не желаеше да се показва много любопитна.
— Аз се съмнявам, — каза след миг Хиронимус, — дали мястото, дето сте кацнали, е удобно. Не знаете ли какво има там на голямата върба?
— Не.
— Виждате ли, веднага се усъмних, че не знаете. Там е градът на стършелите.
Мая едва не падна от цветчето — така много се изплаши. Тя побледня като смърт и, разтреперана, попита де е градът.
— Виждате ли там, между храстите на върбата, онова старо гнездо на косери? То е така лошо наместено, че аз веднага се усъмних да е правено някога от косери. Когато едно такова гнездо не е отворено срещу слънцето, всяка редна птица се доста позамисля преди да влезе вътре. Сега то е заето от стършели и те са се закрепили там. То е най-голямата крепост на стършелите в страната. Но Вие трябваше да го знаете. Доколкото съм наблюдавала, тия разбойници не са приятели на пчелите.
Мая почти не слушаше. Тя различи сред зеленина кафявите стени на крепостта и дишането й замря.
— Трябва да бягам, — извика тя, — колкото се може по-бързо.
В тоя миг зад нея се чу ясен, зъл смях, и малката Мая усети, че някой я хваща здраво за яката. Стори й се, че вратът й се пречупва. Никога в живота си тя няма да забрави тоя смях. Той звучеше като адски кикот, в който се примесваше и някакъв страхотен звън на броня.
Хиронимус побегна едновременно с всичките си крачка. Метна се през клончето и цопна в кацата с вода.
— Съмнявам се, че ще стане нещо хубаво, — извика той.
Но малката нещастна Мая не го чу. В първия миг тя едва можеше да се обърне — така здраво я бяха хванали. Тя видя една златнобронирана ръка, а след това, отгоре си — една чудовищна глава със страшни щипци. Тя си помисли, че това е някаква великанска оса. По-късно разбра: беше хваната от стършел. Черното, изпъстрено с жълто чудовище, беше почти четири пъти по-голямо от нея.
Тогава гласът и се отвори и тя записка високо за помощ.
— Остави се, глупачко! — каза стършелът с непоносима любезност и се смееше гневно на Мая. — Страшното де трае, докато мине.
— Пуснете ме, — крещеше Мая, — или ще Ви ужиля в сърцето.
— Право в сърцето ли? — засмя се разбойникът. — Това е доста смело, но има още време, моя миличка.
Мая потрепера в страшен гняв. Напъна всички сили и се обърна. Сега тя нададе висок, ясен, боен вик и насочи жилото си към гърдите на стършела. Случи се чудо: жилото се изви, без да влезе в тях. То се плъзна по бронята на разбойника.
Очите на стършела блеснаха от бяс.
— Ако искам, мога още сега да ти хрусна главата, миличка, за да накажа твоето безсрамие, — каза той страшно, — и аз бих го сторил веднага, ако нашата царица не беше пожелала на яде жива, а не убита пчела. Всеки добър войник носи на царицата си тлъста хапка, като тебе.
И той хвръкна с Мая към крепостта на разбойниците.
— Не, това е вече прекалено, — си каза нещастната пчела — никой не би могъл да го изживее. — И тя изгуби съзнание.
Когато дълго след това се събуди, наоколо беше задушно и тъмно. Въздухът беше изпълнен с остра миризма, която пронизваше. Тя й се стори по-ужасна от всичко, което знаеше досега. Но Мая се опомни и силна скръб притисна сърцето й. Поиска да плаче, но не можеше.