— Още не съм изядена, — каза тя, като трепереше — но това може да стане всеки миг.
През стените на своя затвор тя долови гласове и видя, че слаба светлина прониква през една цепнатина. Стършелите не строят своите стени от восък, както пчелите, а от някаква суха материя, която изглежда като сива, къдрава хартия. През тясната ивица светлина, която проникваше в клетката, Мая бавно се огледа наоколо и изтръпна от ужас. В клетката й имаше мъртъвци. Точно до краката й лежеше на гърба си малък розов бръмбар, а отстрани видя кост от голям крак на бръмбар пречупен на две. Наоколо се пилееха криле и брони на избити пчели.
— Ах, това ме очаква и мен! — изохка Мая.
Тя не смееше да се помръдне. Притисна се в ъгъла на ужасната килия, като трепереше от страх и ужас дълго, дълго време.
Тогава, през стените, тя чу отново гласовете на стършелите, и изплашена, пропълзя до малката цепнатина и погледна навън.
Видя широка зала, пълна с големи стършели, а безброй пленници-светулки я обливаха със силна светлина. По средата, на един трон, седеше царицата. Явно беше, че стършелите имаха важен съвет. Мая чуваше всяка дума.
Ако тия животни не предизвикваха у нея такъв неизказан ужас, тя сигурно щеше да бъде възхитена от силата и красотата им. Сега тя за пръв път виждаше отблизо какви са разбойниците. С учудване и трепет гледаше великолепието на златните брони. Те красяха цялото тяло с нежни, черни обръчи, които правеха впечатление, каквото прави на дете, което за пръв път вижда тигър.
Един пазач обикаляше стените на залата и караше светулките да светят. Той го вършеше тихо, за да не безпокои стършелите от съвета. Заплашваше с една дълга пръчка и изсъскваше:
— Свети или ще те изям!
Страшно нещо ставаше в крепостта на стършелите. Сега Мая чу царицата да казва:
— Значи, решено. Утре, преди да се съмне, войниците да се съберат. Градът на пчелите в дворцовия парк ще бъде нападнат. Кошерът ще бъде разграбен и, ако може, ще хванем много пленници. Който ми залови и доведе жива Елена V, царицата на пчелите, ще бъде провъзгласен за рицар. Дръжте се храбро и ми донесете богата плячка! А сега заседанието е закрито. Почивайте си!
След тия думи царицата стана и напусна със свитата си залата.
Малката Мая заплака почти с глас.
— Моят народ, — хълцаше тя — моето отечество! — Тя притисна устата си с ръка, за да не изкряска. Отчаянието й беше безгранично.
— Ах, по-добре да бях умряла преди да чуя това! — охкаше тя. — Никой не ще извести моите близки. Те ще бъдат нападнати и убити, когато спят. О, мили Боже, стори чудо, помогни ми, помогни на мен и на моя народ в нашето нещастие!
В залата светулките бяха изгаснали и изядени. В града настъпваше тишина. За Мая никой не мислеше.
Дрезгава светлина слабо надзърна в нейната клетка. Стори й се, че отвън звучи нощната песен на царицата. Мая не бе виждала нещо по-страшно от тоя крепостен затвор със страшните мъртвешки скелети в него.
БЯГСТВОТО
Но отчаянието на Мая скоро отстъпи мястото си на една решителна мисъл. Като че ли тя внезапно си спомни, че е пчела. — Аз стоя тук и плача, и охкам, — помисли си тя неочаквано, — сякаш нямам ум и сили. О, колко малко съм достойна за моя беден народ и царица! По-добре да умра, ако не се опитам поне да спася близките си.
И тя забрави дългото време на раздялата от своите и от родината си. Почувствува се тяхна близка, както преди. Голямата отговорност, която падаше върху нея, че знае плана на стършелите, й вдъхна решителност и сила.
— Загинат ли моите, с мен трябва да стане същото, — помисли си тя. — Но преди това трябва да направя всичко за тяхното спасение.
— Да живее моята царица! — извика Мая.
— Мирно! — обади се някой грубо отвън.
У, какъв страшен глас! Навярно извика пазачът, който обикаляше стените.
Изглежда, че отдавна беше нощ.
Когато стъпките заглъхнаха навън, Мая веднага започна да разширява цепнатината, която водеше към залата. Крехката стена се ронеше леко, макар че тя употреби дълго време, докато направи достатъчен отвор. Най-после, тя смогна да се провре.
Мая направи това внимателно. Сърцето й трепереше. Тя знаеше, че ако я открият, това ще й струва живота. От страшното дъно на крепостта се чуваше някакво тихо хъркане.
В залата цареше дрезгава, синя светлина, която идеше откъм входа. Светлината на луната. Пчелата пристъпи предпазливо, като се притискаше в тъмната сянка до стените. Тясна, висока площадка водеше от залата към нощното небе. Мая въздъхна дълбоко. Далече в безкрайността тя видя една звезда на небето.
— Ах, свобода! — помисли си Мая.