Пътят се виждаше ясно. Тихо, стъпка по стъпка, тя пропълзяваше и наближаваше изхода.
— Хвръкна ли сега, — помисли си тя, — спасена съм. Сърцето й биеше силно и лудо до пукване. Тогава, в сянката на вратата, облегнат на един стълб, тя видя пазача.
Вцепени се. Всичките й надежди отлетяха. Не можеше да излезе. Какво да прави сега?
— Най-хубаво би било да се върна, — помисли си тя. Изгледът на великана до вратата я спря. Като че ли той се беше унесъл в мисли далече в светлата нощ. Беше облегнал ръка на брадата си, а главата му беше наведена. Как бляскаше златната му броня в луната! В държанието му имаше нещо, което окуражи Мая. — Той е тъй печален, — помисли си тя, — колко е хубав! Колко благородно се държи и как гордо бляска неговото оръжие! Ден и нощ не го снема от себе си, винаги готов да граби, да се бори и да мре…
Малката Мая съвсем забрави, че вижда пред себе си враг. Ах, колко често сърцето й забравяше всички опасности пред радостта от красотата!
Блесна златен лъч от шлема на разбойника. Той раздвижи глава.
— Божичко! — прошепна малката Мая — Изгубена съм. Тогава пазачът се обади съвсем спокойно:
— Ела по-близо, миличка!
— Какво? — извика Мая. — Как? Вий ме видяхте?
— Да, дете, отдавна. Ти изрони дупка в стената и се промъкна, като вървеше все в сянка, дотук. След това ти ме видя и твоята смелост се изпари. Така ли е?
— Да, — каза Мая. — Имате право.
Тя трепереше с цялото си тяло от ужас. И така, пазачът я наблюдавал през цялото време. Сега тя си спомни, че са й разказвали за острия усет на тези умни разбойници.
— Какво търсиш тук? — попита добродушно пазачът. На Мая се стори отново, че той изглежда печален.
Той сякаш мислеше за други работи и нейната постъпка съвсем не го засягаше.
— Исках да изляза, — отговори тя. — Но изгубих смелост, а и бях изумена от Вашата сила и хубост и от златния блясък на оръжието Ви. Сега аз ще се бия с Вас.
Пазачът се наведе малко учуден, погледна Мая и се усмихна. Усмивката му не беше лоша. Малката Мая изпита чувството, като че ли за пръв път вижда такава усмивка. Тя упражни някаква тайнствена сила над сърцето й.
— Миличка, — каза той почти сърдито, — остави, няма да се бием! Вие сте силен народ, но ние сме по-силни. Още по-малко един стършел ще се бие само с една пчела. Ако искаш, ела по-добре да си поприказваме! Но за малко. Скоро ще трябва да събудя войниците си. Тогава ти ще трябва да се върнеш в килията си.
Приятелският тон на стършела обезоръжи Мая по-лесно, отколкото биха сторили това гневът и омразата. Сякаш стана някакво чудо. Тя погледна своя враг с големи, печални очи и произнесе думи, които й нашепна сърцето:
— Аз чувах винаги само лошо за стършелите. Вие не сте лош. Не мога да повярвам, че сте лош.
Войникът погледна Мая спокойно.
— Навсякъде има лоши и добри същества — каза той сериозно. — А ние сме ваши врагове — не забравяйте това! И такива ще останем завинаги.
— Трябва ли един неприятел да бъде винаги лош? — попита Мая. — Когато малко по-преди гледахте в нощта, аз забравих, че сте ми враг. Стори ми се, че сте печален, а аз винаги съм мислила, че същества, които са печални, не могат да бъдат лоши.
И, докато пазачът мълчеше, Мая продължи по-смело:
— Вие сте могъщ. Ако искате, можете да ме вкарате отново в килията, за да умра. Но стига да пожелаете, можете и да ми подарите свободата.
Воинът се изправи. Неговата броня звънна, а ръката, която повдигна, блесна в лунната светлина, която бледнееше пред вратата. Не настъпваше ли утрото?
— Ти имаш право, — каза той, — аз имам тая сила. Тя ми е дадена от моя народ и царица. Но заповедта гласи, че никоя пчела, хваната веднаж, не трябва да напуща жива крепостта. Аз ще оправдая доверието на моя народ.
След миг мълчание, той добави, сякаш говореше на себе си:
— Аз узнах горчиво, какво страдание може да причини неверността. Когато Шнук ме напусна…
Малката Мая стоеше трогната. Тя не знаеше какво да отговори. Ах, тя сама изпитваше същото чувство: любов към своите и вярност към народа си. Сега тя разбра, че ще й помогне само хитростта или силата: всеки изпълняваше дълга си и те двамата оставаха чужди и врагове. Но преди малко не спомена ли пазачът едно име? Тя познаваше Шнук. Не беше ли тя хубавото водно конче, което живееше на езерния бряг при водните рози? Тя трепереше от вълнение. Може би тук се криеше нейното спасение. Тя не знаеше още. Предпазливо попита:
— Коя е тая Шнук, ако смея да попитам?
— Ах, не се грижи за това, мила! — отговори пазачът. Тя е загубена за мене и никога няма да я намеря.
— Аз познавам Шнук, — каза Мая и се мъчеше да бъде спокойна. — Тя е от семейството на водните кончета и, както изглежда, е най-хубавата между тях.