Пазачът сякаш забрави всичко наоколо и скочи бурно към нея.
— Как? — извика той. — Ти познаваш Шнук? Веднага ми кажи, де е тя!
— Не! — каза малката Мая спокойно и твърдо. Но в себе си ликуваше от радост.
— Ако не обадиш, ще ти откъсна веднага главата, — извика пазачът.
И той се приближи към нея.
— Тя и така ще бъде откъсната. Направи го! Но аз няма да издам милата Шнук, с която така много се сприятелихме! Вие какво искате, да я уловите ли?
Пазачът дишаше тежко. Навън започваше да се съмва. Мая видя, че неговото чело беше бледо, а очите му — пълни със страх и безпокойство.
— Божичко, — каза той уплашен, — време е да събудя войниците! Не, не, мъничка пчелице, аз не искам да сторя нищо лошо на Шнук! Обичам я повече от живота си. Кажи, де мога да я намеря?
— И аз обичам живота си, — каза малката Мая умно и гневно.
— Ако ми кажеш де е Шнук, — продължи пазачът, и Мая видя, че той едвам говореше, а тялото му трепереше — аз ще те освободя. Ти ще можеш да хвръкнеш накъдето пожелаеш.
— Ще удържиш ли на думата си?
— Давам ти моята честна дума на разбойник, — каза гордо пазачът.
Малката Мая едва можеше да говори. Не закъсняваше ли тя с това, ако иска навреме да съобщи на своите за предстоящото нападение? Но сърцето й ликуваше.
— Добре, — каза тя. — Аз Ви вярвам. Сега чуйте! Знаете ли старите липи при замъка? Зад тях се разстила голямо цветно поле. Накрая има езеро. На южния бряг дето се влива потокът, стоят на слънце бели езерни рози. Там, в тръстиката, живее Шнук. Всеки обяд, когато слънцето е всред небето, ще я намерите там.
Воинът притисна ръце о бледото си чело. Изглеждаше, че тежко се бори със себе си.
— Имаш право, — каза той и застена, че не можеше се да определи, радва ли се или скърби. — Тя ми разказваше, че иска да иде при белите плуващи цветя. Това ще са цветята, за които тя говори. Хвръкни сега! Благодаря ти.
И той наистина се отдръпна от входа. Навън денят се събуждаше.
— Разбойникът удържа думата си, — каза той.
Стършелът не знаеше какво бе чула снощи в крепостта малката Мая и си мислеше: Какво значение има една пчела — малко ли са други?
— Сбогом! — извика Мая и полетя, като се задъхваше от бързина.
Дори и не поблагодари. Тя наистина нямаше време за това.
ЗАВРЪЩАНЕ В РОДИНАТА
Малката Мая напрягаше всичките си сили и воля. Тя летеше като куршум из цевта на ловджийска пушка. Светкавично бързо, направо, през синкавия утринен въздух, към гората. Пчелите хвърчат по-бързо от почти всички други насекоми. Но там, в гората, тя беше уверена, че можеше да се укрие, ако стършелът се разкае за постъпката си и я последва.
По увехналите листа върху земята падаха тъжни капки от дърветата. Беше така студено, че крилете на пчелата едва не замръзнаха. Нежен воал забулваше всичко наоколо. Даже и утринна заря не се виждаше. При това беше тихо, сякаш слънцето бе забравило земята, и всички същества спяха в смъртен сън. Мая полетя високо във въздуха. Само едно беше важно за нея: най-бързо да намери кошера на своите — на народа си — своето застрашено отечество. Тя трябваше да ги извести, да се приготвят срещу нападението, което тъкмяха тая сутрин страшните разбойници. О, пчелният народ е силен и способен да подхване борбата с неприятеля, ако той може да се въоръжи и приготви за отбрана! Но не и когато е сънен и ненадейно нападнат. Ако царицата и войниците още спят, ще започне страшно клане, много пленници ще паднат и успехът на стършелите е осигурен. Само при мисълта за силата и величието на пчелите, за тяхната готовност да умрат и предаността им към царицата, свещен гняв обхвана малката пчела към неприятеля. В същото време блажено чувство да се пожертвува и храброст, която идеше от нейната вдъхновена любов, я движеха. Не й беше лесно да намери пътя си в тая местност, дето отдавна вече не беше идвала.
Струваше й се, че никога не е била така високо из въздуха, както сега. Студът я измъчваше, а долу тя едва различаваше отделните предмети. — По какво да позная пътя? — мислеше си тя. — Няма никакъв белег. Ще сполуча ли да помогна на близките си?
— Ах, тоя случай беше най-хубавият да се поправи всичко — въздъхна Мая със страх. — Какво да правя сега? Внезапно някакви тайни сили я поведоха по една посока. — Какво става пък сега? Що ме тласка и привлича? — помисли си тя. — Не ме ли води мъката по моята родина? — Тя се остави на чувството и бързо полетя. Извика от радост. Там далече блеснаха в изгрева като сиви куполи стволовете на големите липи в дворцовия парк. Сега тя позна пътя и изведнъж се спусна чак до земята.