Стършелът се извърна. Отвън се чу гласът му:
— Кошерът спи! Но входът е наполовина зазидан и няма пазачи. Не зная дали това е добър или лош знак!
— Добре! — обади се друг глас. — Напред!
Сега два големи стършела тихо се промъкнаха в кошера. Тяхната пъстра броня блестеше. След тях влязоха и други. Бяха осем разбойници, а заповедта на царицата не се чуваше вече. Не беше ли тя вцепенена от ужас, а гласът й пресекнал? Разбойниците можеха вече да видят, че отляво и отдясно, в сянката, стояха един до друг наредени войници, плътно притиснати и готови да умрат…
Но ето — чу се ясен глас:
— В името на вечното право и на царицата, защитете Царството!
Страшен шум изпълни въздуха. Никога такъв войнствен крясък не бе вълнувал града. Сякаш кошерът трябваше да бъде съборен от тоя див рев. И пчелите се нахвърлиха, на тъмни съскащи тълпи, върху отделните стършели.
Един млад офицер дори и не дочака края на заповедта. Той искаше да се нахвърли пръв и пръв да намери смъртта си. Той беше вече готов, като трепереше от желание за борба, и, когато чу първите думи на заповедта, той се нахвърли върху челния разбойник и нежното му тънко и опасно жило се заби във врата на неприятеля между главата и гръдния пръстен. Стършелът се сгърчи, нададе бесен вик и застана пред младия офицер като някакво жълто-черно, бляскаво кълбо. Той беше пронизан в сърцето. В последното си дихание офицерът видя себе си и смъртния си враг, затрупани от орляк пчели. Неговата храбра войнишка смърт събуди във всички дивата наслада от смъртта. Нападението на пчелите постави в страшно положение неприятеля.
Но стършелите са стар и кален в борбата разбойнически народ. Убийствата и грабежите отдавна са станали за тях страшен занаят. Първото нападение на пчелите действително ги беше объркало малко, но то не им причини големи беди, както изглеждаше отначало. Жилата на пчелите не можеха да пробиват броните на великаните, а силата и големината на стършелите им даваше голяма преднина. Техният пронизващ боен вик, от който се ужасяваха всички същества, които го чуеха, надвишаваше крясъка на пчелите. Тоя вик на стършелите плаши дори и хората и за тях е по-добре за избягат, отколкото да влезат невъоръжени в борба.
Стършелите, които бяха влезли в кошера и попаднали под ударите на пчелите, бързо разбраха, че преди всичко те не би трябвало да задръстват входа отвън. Те се бяха впуснали в люта борба към тъмните улици и проходи на пчелния град. Едва се отвори малко място пред входа, задните войнишки редове се нахвърлиха, за да го защитят. Царицата беше заповядала така. Битката, която впоследствие се беше развила, беше силна и страшна. Щом някой стършел се изморяваше от борбата при входа, пчелите, които изтощаваха също доста сили, пускаха разбойника да влезе. По такъв начин в кошера успяваше да се промъкне само един стършел. Подадеше ли се друг, към видимо незащитената врата се нахвърляше гъст рояк други войници. А неприятелят, който бе влезъл в кошера, след като е загубил всичките си сили в борбата пред входа, изведнъж попадаше на блестящите редици нови войници-пчели. Той падаше мъртъв още при първото им нападение.
В бойните викове отдавна се смесваха смъртният крясък на умиращите, плачът на ранените и едно диво, мъчително стенание от смъртен страх и болка. Жестоките жила на стършелите вилнееха всред пчелите. Групите, които се биеха из кошера, оставяха след себе си същински път от мъртъвци. Стършелите вече разбраха, че връщане няма и че дневна светлина не ще огрее вече никого от тях. Те започнаха да се бият страшно и отчаяно. И падаха бавно един след друг. Само едно нещо помагаше на пчелите: стършелите не изтощаваха бързо силите си, но изчерпваха отровата на своето жило, тъй че ударите им не бяха смъртоносни. Ранените пчели виждаха това и то им даваше сили и вяра в победата им.
В кошера започваше вече да настъпва мълчание. Напразно викаха стършелите отвън. Техните другари в кошера не им се обаждаха.
— Навярно всички са мъртви, — каза водителката на стършелите с люта болка и оттегли войниците си от вратата.
Войската й беше останала наполовина.
— Тук има някакво предателство, — обади се водителката отново, — пчелите ни посрещнаха подготвени.
Те се бяха насъбрали при синята елха. Бавно се разсъмваше. Зората позлатяваше вече върховете на липите. Чуваха се ясно гласовете на птиците. Падаше роса. Бледи и треперейки от гняв, войниците заобиколиха своята водачка. Тя се колебаеше вътрешно, да послуша ли своята разбойническа хитрост или своята мъдрост. Не, тя схващаше, че не може да се направи вече нищо! Нейната войска беше в опасност и можеше на бъде унищожена изцяло. Тя трепереше от оскърбено честолюбие. Най-после реши да изпрати при пчелите войник, който да изиска пленените стършели.