Видя войници да се бият наблизу. Млад и силен стършел — ней й се стори, че беше офицер — той се защищаваше срещу голям брой пчели. Тя с ужас видя как пчелите падаха мъртви една след друга. Но и великанът беше затруднен. По ръцете, краката и щипците му висяха войници, които по-скоро биха умрели, отколкото да го пуснат жив. В цепнатините на гръдната му броня се забиваха вече първите удари на пчелите. Той губеше сили. И най-сетне, мълчаливо, като се бореше с последни сили, той падна на земята. Смъртта на разбойника почти беше настъпила. Той не се помоли за милост, нито пък проклятие се беше отронило от устните му.
Едва го повалиха и пчелите се нахвърлиха към входа, за да започнат отново борбата. А Мая пропълзя бавно до падналия враг. Той лежеше безмълвен в здрача и още дишаше. Мая преброи около двадесетина рани по него, но повечето от тях бяха леки. Златната му броня не беше повредена. Мая избърза навън и се върна с мед и вода. Тя искаше да достави последна радост на умиращия. Той поклати глава и отказа с ръка.
— Ако ми трябва нещо, ще си го взема сам, — каза той гордо. — Милост не искам.
— О, — каза Мая, — аз помислих само, че сте жаден! Тогава младият офицер се усмихна на малката пчелица и проговори сериозно и почти без скръб:
— Аз трябва да умра!
Пчелата не можа да отговори. В тоя миг, сякаш за пръв път, тя разбра какво значи това — трябва да умра. Сега, когато друг трябваше да умре, смъртта й се стори по-близка от преди, когато я очакваше в мрежата на паяка.
— Да можех да Ви помогна с нещо! — каза тя и заплака.
Раненият мълчеше. Той я погледна още веднъж, въздъхна дълбоко и вече не мръдна.
След половин час, ведно с убитите му другари, и той бе изхвърлен навън. Но малката Мая никога не забрави поуката от нейния разговор с него. Тя сега вече знаеше, че нейният враг е същество като нея, че той обича живота си, както и тя обичаше своя, и че тежката смърт трябва да се посреща без чужда помощ. Но тя искаше да научи — мислеше за цветния елф, който й беше разказал за своето възвръщане през всяко ново разцъфтяване на природата — дали и други, намерили своята смърт същества, се връщат отново в живота.
— Искам да вярвам, че е тъй, — каза тя тихо.
Тогава пратеникът дойде и я повика при царицата. И когато тя влезе в приемния салон, там беше насъбрана цялата свита на царицата. Краката й трепереха. Тя едва посмя да вдигне очи към царицата и нейните сановници. Всред офицерите от нейния щаб не се виждаха някои от най-храбрите. Залата имаше тържествен и необикновено празничен вид. По челата на всички гореше блясъкът на въодушевление. Сякаш съзнанието за победата и новата слава бяха обляли всичко в светлина.
Тогава царицата стана, пристъпи към Мая и я прегърна.
Малката пчелица не очакваше това. Тя заплака от радост. Всред присъствуващите личеше вълнение. Нямаше пчела, която да не споделяше щастието на Мая и да не й беше сърдечно благодарна за нейната смелост и подвиг.
Сега тя трябваше да разказва. Всеки искаше да научи как тя е узнала плана на стършелите и как се спасила от ужасното пленничество, от което никоя пчела не е могла да избегне.
И тя разказа отначало докрай, всичко по-значително, което изживя и научи. За Шнук с блестящите криле, за бръмбара, за паяка Текла, за Пукла и за неочакваната помощ на Курт. А когато заговори за елфите и за хората, в залата настана дълбока тишина. През стените можеше да се чуе как оттатък работничките месеха восъка.
— Ах, — пошепна царицата, — кой би помислил, че елфите са толкова мили!
Тя се усмихна с болка и копнеж, както се смеят хората, които жадуват за красотата.
И всички сановници се усмихнаха като нея.
— А как беше песента на елфа? — попита царицата високо. — Кажи ни я още веднъж! Тя трябва наистина да се запомни.
Малката пчелица повтори песента на елфа:
В залата беше тихо. Само от дъното се чуваше някакъв сподавен плач. Навярно там някой скърбеше за убит приятел.
След това Мая продължи разказа си. И когато заговори за стършелите, очите на всички станаха големи, неподвижни и тъмни. Всеки се поставяше в положението на Мая и с тих трепет и дълбоки въздишки издаваха вълнението си.
— Страшно, — каза царицата, — ужасно!…
И сановниците тихо измърмориха нещо подобно.
— И така, най-после аз се завърнах в къщи, — завърши Мая, — и моля хиляди пъти за извинение.
Разбира се, никой не я упрекна за бягството, а царицата добродушно й се каза: