Като помисли, че под нейния лист седи някоя голяма жаба и гледа с изблещени жадни очи, Мая искаше бързо да хвръкне, но в тая минута се случи нещо ужасно, за което съвсем не беше подготвена. Отначало, при първото замайване, тя не разбра какво става. Чу само ясно остро бръмчене под себе си, което напомняше шума на вятъра по сухи листа; после чу проточено подсвирване, ясен, гневен сигнал за лов и някаква нежна прозрачна сянка прехвръкна над нейния лист. Тогава, с примряло сърце, тя разбра, че едно голямо водно конче беше нападнало бедния Ханс Христов и го дърпаше със своите остри като ножове пипала. Бръмбарът крещеше отчаяно.
Мая видя как двамата се люлеят над нея. Видя и отражението им във водата. Писъците на Ханс Христов късаха сърцето й. Без да разсъждава, тя извика:
— Веднага пуснете бръмбара! Който и да сте Вие, нямате право да се месите така дръзко в живота на другите!
Водното конче отдръпна пипалата си от бръмбара, но здраво го хвана с ръце и извърна главата си към Мая. Тя се изплаши от големите сериозни очи на водното конче и от страшното му хоботче, но блясъкът на крилете и тялото му я възхищаваха. То грееше като вода, стъкло и скъпоценни камъни. Само ужасната големина на водното конче я плашеше. Сега тя не можеше да разбере откъде бе намерила толкова смелост отначало — и се разтрепера. Но водното конче любезно я попита:
— Детенце, какво ти стана?
— Пуснете го! — извика Мая и в очите й блеснаха сълзи. — Той се казва Ханс Христов.
Водното конче се усмихна.
— Но защо, миличка? — запита то с любопитство. Мая промърмори безпомощно:
— Но той е толкова мил и спретнат господин. Доколкото зная, не ви е сторил никакво зло.
Водното конче погледна замислено Ханс Христов.
— Да, — той е мило момче, — отговори то нежно и му загриза главата.
Мая загуби ум — толкова я ужаси тая случка. Дълго време тя не можа нищичко да продума, слушаше с ужас пръщенето и хрупането, което разрушаваше тялото на стоманеносиния Ханс.
— Не се превземай! — рече водното конче с пълна уста, като дъвчеше. — Твоята чувствителност никак не ми прави впечатление. Нима ти постъпваш по-добре? Още си много млада, та не знаеш какво става в собствената ти къща. Когато през пролетта избиват търтеите в кошера, никой не се възмущава.
Мая запита:
— Свършихте ли?
Тя не можеше да се реши да погледне нагоре.
— Още един крак ми остава, — отвърна водното конче.
— Глътнете го, моля, тогава ще Ви отговоря! — извика Мая. Тя знаеше много добре, защо избиват търтеите в кошера и се ядосваше на глупостта на водното конче. — Но да не смеете да се приближите до мене, защото без колебание ще Ви ужиля?
Малката Мая беше много ядосана. За пръв път тя заплашваше със своето жило и за пръв път се радваше на своето оръжие.
Водното конче я погледна сърдито. То беше привършило обеда си и седеше малко прегърбено. То гледаше Мая застрашително и приличаше на грабливо животно, готово да се хвърли върху жертвата си. Ала малката пчела не се плашеше. Тя не можеше да разбере, откъде й дойде тая храброст, та не чувстваше вече страх. Тя избръмча високо и ясно, както беше чула веднъж да бръмчи пчелата-пазачка в кошера, когато една оса се приближи към входа.
Водното конче каза заканително и бавно:
— Водните кончета живеят в сговор с пчелния народ.
— И добре правят! — отвърна Мая бързо. — Да не мислите пък, че ме е страх от Вас?
— Нито пък мене от Вас, — рече водното конче.
То тласна стъблото на тръстиката и прелетя с бързи, треперящи и светещи криле над водата. То имаше такова хубаво отражение във водата, сякаш не едно, а две водни кончета движеха стъклените си крила бързо и нежно, като оставяха зад себе си сребърна лента. Тъй чудно беше това, че Мая забрави скръбта си по Ханс Христов и опасността. Тя плесна с ръце и възторжено извика:
— Чудесно! Чудесно!
— За мене ли се отнася? — попита смаяно водното конче, ала веднага прибави: — Да, аз мога да се харесвам, това е вярно. Вие трябваше да видите, как се възхитиха от мене едни хора вчера, като ме видяха при реката, където бях легнал на почивка.
— Хора! — извика Мая. — Вие видяхте човеци?
— Разбира се, — каза водното конче. — Но Вие навярно много се интересувате, как ми е името. Казвам се Шнук и съм от семейството на мрежестокрилите, от водните кончета.
— Ах, разкажете ми за хората! — помоли Мая, след като и тя си каза името.
Водното конче изглеждаше, че се е отсърдило. То седна до Мая върху листа и пчелицата нямаше нищо против. Тя знаеше, че Шнук не ще посмее да й стори зло.
— Хората имат ли жило? — попита тя.